Принцеса с часовников механизъм

дъх и вдигна очи към Уил.

— Знам какво ще кажеш — заяви тя. — Мислиш за онова, което се

случи между нас в Кадер Идрис, понеже вярвахме, че Джем е мъртъв и че

ние също ще умрем съвсем скоро. Ти си почтен мъж, Уил, и знаеш какво

трябва да сториш сега. Трябва да ми предложиш брак.

Уил, който я бе изслушал, без да помръдне, доказа, че все още е в

състояние да я изненада, като се разсмя с тих, печален смях.

— Не очаквах да бъдеш толкова пряма, но предполагам, че би

трябвало. Нали познавам моята Теса.

— Аз наистина съм твоята Теса — отвърна тя. — Ала, Уил, не искам да

говориш за това сега. За брак, за обещания до края на живота...

Той приседна на ръба на леглото. Беше в бойно облекло, ръкавите на

широката му риза бяха навити до лактите, яката — отворена, така че

девойката можеше да види по кожата му зарастващите белези от битката,

бледите следи от целителни руни. Виждаше и болката, която започваше да

се появява в очите му.

— Съжаляваш за случилото се между нас?

— Нима може да се съжалява за нещо, което колкото и да е неразумно,

бе така красиво? — отговори тя и болката в очите му се превърна в

объркване.

— Теса, ако се боиш, че не го искам, че се чувствам задължен...

— Не. — Младата жена вдигна ръце. — Просто имам чувството, че в

сърцето ти цари същински хаос от тъга, отчаяние, облекчение, щастие и

объркване, и не искам да вземаш никакви решения, когато случващото се

ти идва твърде много. И не ми казвай, че не е така. И двамата не сме на

себе си, Уил, и никой от нас не е в състояние да взема решения.

В продължение на един миг той се поколеба. Пръстите му докоснаха

лекичко мястото над сърцето му, там, където някога беше парабатайската

му руна — девойката се запита дали изобщо си дава сметка, че го прави, —

а после каза:

— Понякога се боя, че си твърде мъдра, Теса.

— Е — отвърна тя, — все единият от нас трябва да бъде.

— Нищо ли не мога да направя? Предпочитам да остана до теб. Освен

ако ти не го искаш.

Погледът й падна върху нощното шкафче, където бяха подредени

книгите, които четеше преди нападението на автоматоните върху

Института... сякаш преди хиляда години.

— Можеш да ми четеш на глас — предложи Теса. — Ако нямаш нищо

против.

При думите й Уил вдигна глава и се усмихна. Беше странна усмивка, в

която се долавяше болка, ала беше истинска и беше негова. Тя му се

усмихна в отговор.

— Не — отвърна той. — Нямам нищо против.

Когато около четвърт час по-късно Шарлот побутна предпазливо

вратата и надникна в стаята на Теса, завари Уил да седи в едно кресло и да

чете на глас „Дейвид Копърфийлд". Трудно й беше да не се тревожи:

младежът бе изглеждал толкова отчаян, отпуснат безсилно на пода в

тренировъчната зала, така самотен, че тя не можеше да не си спомни

страха, който таеше открай време — че ако Джем някога ги напусне, ще