Принцеса с часовников механизъм

„Когато съм в мрака, искам да мисля, че той е в светлината, заедно с

теб."

Седнала в леглото, облегната на възглавниците, които Софи грижливо

беше подредила, Теса сведе поглед към нефритения медальон в ръцете си.

Двете момичета се бяха прегърнали, а после Софи бе сресала косата й,

като през цялото време благодареше на бога, докато накрая Теса

трябваше да я помоли да престане, преди да е разплакала и двете.

Струваше й се, че е разкъсана на две части. Едната от тях беше

неизразимо благодарна, че Джем е жив, че ще оцелее, за да види как

слънцето изгрява отново и отново, че отровата, от която беше страдал

толкова дълго, няма да изпепели живота във вените му. Ала другата...

— Тес? — Тя дочу нежния глас на Уил откъм вратата и когато вдигна

очи, го видя да стои на прага, тялото му бе очертано от светлината,

идваща от коридора.

Уил. Теса си спомни момчето, което се бе появило в стаята й в Къщата

на мрака и я бе накарало да забрави ужаса си, бъбрейки за Тенисън и

таралежи, и как младите герои, идващи да я спасят, не можело да грешат.

Тогава й се бе сторил много красив, но сега мислеше за него по съвсем

различен начин. Той беше Уил, в цялото си съвършено несъвършенство.

Сърцето му бе точно толкова ранимо, колкото и добре пазено. Той

обичаше не с разума си, а с цялата си същност.

— Тес... — повтори той, поколебавайки се при нейното мълчание, а

после влезе, като притвори вратата зад себе си. — Аз... Шарлот каза, че си

искала да говориш с мен...

— Уил... — Тя му кимна. Знаеше, че е прекалено бледа, кожата й — на

петна от всички сълзи, които беше изплакала, а очите й — зачервени, ала

това нямаше значение, защото пред нея стоеше Уил. Протегна ръце към

него и той начаса се приближи и ги взе в своите топли, покрити с белези

длани.

— Как се чувстваш? — попита, докато погледът му обхождаше

изпитателно лицето й. — Трябва да говорим, но не искам да те

натоварвам, преди да си оздравяла напълно.

— Добре съм — рече тя и също стисна пръстите му в отговор. — Видях

Джем и това донесе облекчение на съзнанието ми. А на теб?

Уил извърна очи от нейните, макар че все още държеше ръцете й в

своите.

— И да, и не.

— Умът ти е намерил облекчение — каза Теса, — но не и сърцето ти.

— Да — отвърна младият мъж. — Да, точно така. Толкова добре ме

познаваш, Тес. — Тъжна усмивка пробяга по устните му. — Той е жив и аз

съм благодарен за това. Ала по пътя, който си е избрал, го очаква огромна

самота. Братята... те се хранят сами и вървят сами, стават сами и сами

посрещат нощта. Бих му спестил това, ако можех.

— Ти би му спестил всичко неприятно, стига да можеше — тихичко

каза девойката. — Както той го правеше за теб, както и всеки от нас се

опитваше да го прави за останалите двама. Но в крайна сметка всеки