Принцеса с часовников механизъм

идвам на твоя печален гроб, за да поднеса този последен дар на мъртвите.

Последен поздрав и навеки сбогом, братко мой." Той зяпна.

— Научил си стихотворението... на латински? Но нали открай време

ти беше този, който помни музика, не думи... — Не довърши и се засмя. —

Няма значение. Ритуалите на Братството сигурно са променили това. —

Завъртя се и направи няколко крачки към дъното на стаята, след което

рязко се обърна към Джем. — Цигулката ти е в музикалната стая. Мислех,

че ще я вземеш със себе си... толкова много я обичаше.

— В Града на тишината не можем да вземем нищо със себе си, освен

телата и умовете си — отвърна Джем. — Оставих цигулката си тук, за да

може някой друг ловец на сенки да свири на нея след време.

— Значи не е било заради мен.

— За мен би било чест, ако я вземеш и се грижиш за нея. Но за теб

оставих и нещо друго. В стаята си ще откриеш кутията ми за уин фен.

Помислих си, че може би ще я искаш.

— Струва ми се жесток подарък. Никога да не забравя... — „Какво те

отне от мен. Какво ти причини толкова страдания. Какво търсех и не

откривах. Как се провалих и не можах да те спася."

— Уил, не. — Както винаги, Джем го бе разбрал, без да са нужни

обяснения. — Тя невинаги е била кутията, в която държах лекарството си.

Някога беше на майка ми. Куан Ин е богинята, изобразена отпред. Твърди

се, че когато умряла и стигнала пред райските двери, поспряла и чула

плача, долитащ от света на хората. Така и не могла да го напусне —

останала тук долу, за да помага на смъртните, когато не могат да си

помогнат сами. Тя е утешителната на всички страдащи сърца.

— Една кутия не може да ме утеши.

— Промяната не е загуба, Уил. Невинаги.

Уил зарови пръсти във влажната си коса.

— О, да — горчиво каза той. — Може би в някой друг живот — след

този, когато прекосим реката, или се завъртим на Колелото на живота,

или каквито и красиви думи да използваш, за да опишеш напускането на

този свят — тогава отново ще открия своя приятел, своя парабатай. Ала аз

те изгубих сега... сега, когато се нуждая от теб повече от всякога!

Джем беше прекосил стаята — сякаш мимолетно потрепване на сянка,

с изяществото на Мълчаливите братя, въплътено в тялото му — и сега

стоеше пред огъня. Пламъците осветяваха лицето му и Уил видя, че нещо

сякаш грее в него, някаква светлина, която я нямаше досега. Джем и преди

грееше — с буен живот и безкрайна доброта, ала това бе нещо различно.

Сега светлината в него сякаш гореше — далечна и самотна, като

светлината на звезда.

— Нямаш нужда от мен, Уил.

Уил сведе поглед надолу, към ножа в краката си и си спомни онзи,

който бе забил в корените на дървото край пътя между Шрусбъри и

Уелшпул, острието — обагрено с неговата кръв и тази на Джем.