Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)

— Пригответе се за промяна в курса, чувате ли? Вие минете напред — тръснах ръката му — и спрете там (и пак „тръс“ ръката му); и стига сте вдигали шум (тръс); и се погрижете там предните платна да бъдат натегнати както трябва (тръс, тръс, тръс).

През всичкото време не се осмелявах да погледна към сушата, да не би да се уплаша. Освободих ръката му най-после и той хукна напред, сякаш бягаше да се спаси.

Питах се какво ли мисли моят двойник там, в склада за платна, за това раздвижване. Той несъмнено чуваше всичко — и може би беше в състояние да разбере защо наистина трябваше да се отиде толкова близо — не по-малко. Първата ми команда: „Легни на попътен вятър!“ отекна зловещо под настръхналата сянка на Кох-ринг, сякаш се бях провикнал в планинска клисура. А после наблюдавах напрегнато сушата. При тази гладка вода и слаб вятър беше невъзможно да почувствуваш дали корабът спира да се движи. Не! Не можех да го почувствувам. А моето второ аз се готвеше да излезе и се спусне долу през борда. Може би се бе спуснал вече?…

Голямата черна маса, която бе надвиснала над самите върхове на мачтите ни, започна безмълвно да се отдръпва от борда на кораба. Забравих тайнствения непознат, готов да потегли, и си спомних само, че и аз съм съвсем непознат за този кораб. Не го познавах. Щеше ли той да успее? Как трябваше да манипулираме с него?

Извъртях гротреята и зачаках безпомощно. Може би корабът беше спрял и собствената му съдба сега висеше на косъм, а черната маса на Кох-ринг се извисяваше над кърмата като дверите на вечната нощ. Какво щеше да прави той сега? Дали още се движеше напред? Приближих се бързо до борда, но по тъмната вода не можах да видя нищо освен слаб фосфоресцентен блясък, който показваше стъклената гладкост на задрямалата водна повърхност. Невъзможно беше да разбере човек — а и аз все още не бях се научил да чувствувам кораба си. Движеше ли се той? Необходимо ми беше нещо, което добре да се вижда, парче хартия, което да хвърля във водата и да наблюдавам. Нямах нищо у себе си. Да изтичам долу за него не смеех. Нямаше време. Изведнъж напрегнатият ми ожидащ взор различи някакъв бял предмет да плува на около ярд от кораба. Бял върху черната вода. Фосфоресцентен блясък мина по нея. Какво беше това?… Разпознах собствената си мека шапка с увисналите краища. Трябва да е паднала от главата му… и той не си е направил труда да я прибере… Сега имах каквото исках — спасителния белег, за да наблюдавам. Но едва ли помислих за другото ми аз, комуто предстоеше да остане скрит завинаги за всяко приятелско лице, да остане беглец и скитник на земята.