Покана за екзекуция (Романи)

Следващият ни гуверньор — през зимата на 1907 година — беше украинец, симпатичен човек с тъмни мустаци и светла усмивка. Той също знаеше разни номера — например един чуден фокус с изчезване на монета. Монетата, поставена върху лист хартия, се затваря със стъклена чаша и веднага изчезва. Вземате обикновена чаша. Внимателно залепвате отвора с кръгче карирана или на редове хартия, изрязана точно по периферията на чашата. Върху същата хартия на масата слагате монетата. С бързо движение покривате монетата с приготвената чаша. При това внимавате каретата или редовете на хартията и на чашата да съвпаднат. Иначе няма да възникне илюзията за изчезването. Съвпадението на шарките е едно от чудесата на природата. Чудесата на природата ме занимаваха отрано. През един от почивните дни на горкия фокусник му се случил сърдечен припадък на улицата и като го намерила на тротоара, полицията, без много да му мисли, го затвори в ареста с десетина пияници.

Следващата картинка изглежда нагоре с краката. На нея се вижда третият ни гуверньор, изправен на ръце. Той беше як латвиец, който можеше да ходи на ръце, вдигаше високо във въздуха мебелите, премяташе огромни черни гири и за секунда запълваше една обикновена стая с миризмата на цяла рота войници. Понякога му се налагаше да ме наказва заради една или друга лудория (помня например как веднъж, докато той слизаше по стълбището, от площадката горе пуснах каменно топче право върху примамливата му, невероятно твърда наглед и на звук глава); като избираше наказанието, той прилагаше доста необичаен педагогически похват: весело предлагаше двамата да сложим боксовите ръкавици и да потренираме, след което с ужасни, обгарящи и разтърсващи удари в лицето със смях парираше детския ми натиск и ми причиняваше невъзможна болка. Макар че, общо взето, предпочитах тези неравни битки пред системата на клетата ни мадмоазел, заради която ми изтръпваше китката, докато преписвах по двеста пъти наказателната фраза, нещо от рода на Qui aime bien, châtie bien100, не съжалявах много, когато остроумният атлет си замина след краткото, но бурно пребиваване.

След това имахме един поляк. Той беше студент по медицина, от именит род, наперен младеж, красавец с влажни кафяви очи и с гъста гладка коса — приличаше малко на прочутия през онази година комик Макс Линдер и ще го нарека така в негова чест. Макс остана у нас от 1908 до 1910 година. Помня каква възхита предизвика у мен през едно зимно утро в Петербург, когато внезапно площадно вълнение прекъсна нашата разходка: казаците с глупави и свирепи лица, размахали нещо, вероятно нагайки, напираха срещу някакви хора, падаха калпаци, на снега се чернееше галош и внезапно сякаш един от конните глупаци се насочи срещу нас. Изведнъж с детинска наслада забелязах, че Макс почти е извадил револвера от джоба си, но конникът свърна в пресечката. Не толкова интересно бе друго прекъсване на едно от излизанията ни, когато ни поведе да ни запознае с брат си, съсухрен ксьондз, чиито тънки ръце разсеяно витаха над православните ни перчеми, докато с Макс обсъждаха политически или може би семейни въпроси. Макс носеше копринени люлякови чорапи и май беше атеист. През лятото във Вира се състезаваше с татко по стрелба — те дупчеха ръждивата табела „Ловът е забранен“, закована от прадядо ни Рукавишников за дънера на вековна ела. Предприемчивият, сръчен и як Макс участвуваше във всичките ни игри и затова се зачудихме, когато в средата на лятото на 1909 година взе нещо да се оплаква от мигрена и обща lassitude101, отказвайки да хвърля футболната топка заедно с мен или да дойде да се къпе на реката. Доста по-късно научих, че през това лято бил във връзка с една омъжена дама, която живееше на няколко версти от нас; изведнъж се писа страстен любител на кучета: час по час през деня навестяваше кучкарника, където хранеше нашите догове и им се умилкваше. Пускаха ги от веригата през нощта и му се случваше да се среща с тях под покрова на мрака, когато се промъкваше от къщи към жасминовите и блатните гъсталаци, а там неговият земляк, камериерът на татко, бе скрил за него „туристическия“ велосипед „Дукс“ с всичките му аксесоари — с карбид за фенера, с два вида звънци, с допълнителна спирачка, с помпа, с триъгълен кожен калъф инструменти и дори щипки за призрачнобелите панталони на Макс. Храбрият и пламенен Макс пътуваше през черните пътища и щръкналите напречни коренища по горските пътеки към мястото на далечната среща — към ловния павилион — напълно в славните традиции на светските измени. На обратния път го посрещаха студените мъгли на трезвото утро и четирите слабопаметни кучета, а вече към осем мъчително започваше новият възпитателен ден. Предполагам, че Макс не без известно облекчение е напуснал мястото на нощните си подвизи, за да ни съпроводи през второто ни пътуване до Биариц. Там си взе двуседмичен отпуск, за да извърши поклонение в Лурд, затам впрочем замина в компанията на отракана и миловидна млада ирландка, гувернантка на малката ми плажна приятелка Колет. От нас се прехвърли на работа в една петербургска болница, а по-късно според слуховете станал известен лекар в Полша.