Покана за екзекуция (Романи)

3

Сега сме вече близо до темата на тази глава. През зимата на 1911 или 1912 година на Ленски му щукна една безумна фантазия: да вземе под наем (от един свой беден приятел, Борис Наумович) магическия му фенер („с дългофокусен кондензатор“, повтаря като папагал Мнемозина) и два пъти месечно в неделя да организира у нас на Морская общообразователни сеанси с изобилно четене на избрани текстове пред група момичета и момчета. Смяташе, че демонстрацията на тези картини не само ще има възпитателно значение за цялата група, но заедно с това ще научи брат ми и мен да общуваме с другите деца. Преследвайки тази страшна и неосъществима мечта, той насъбра около нас (двете примрели зайчета — в случая бях брат на брат си) новобранци от най-различни разреди: наши братовчеди и братовчедки; безинтересни наши връстници, с които се срещахме по детски балове и светски елхи; наши училищни другари; деца на слугите ни. Апаратът се обслужваше от тайнствения Борис Наумович, много тъжен наглед човек, когото Ленски звучно наричаше „колега“. Никога няма да забравя първия „сеанс“. Един послушник, избягал от планински манастир, броди с расо по кавказките скали и сипеи. Както е обичайно за Лермонтов, в поемата се съчетават непоносими прозаизми с най-омайни словесни миражи. Тя съдържа седемстотин и нещо стиха и това изобилие от стихове бе разпределено от Ленски само между четири стъклени картинки (с несръчно движение бях счупил петата преди началото на представлението). Поради страх от пожар бе избрана доста голяма стая, където се намираше ваната и един котел с вода. Но за театрален салон тя се оказа малка, едва сместихме столовете. Отляво до мен седеше една десетгодишна немирница с дълга бледозлатиста коса и нежен цвят на лицето като розовия оттенък на раковините; тя седеше толкова близко, че чувствувах горната костица на бедрото й при всяко нейно движение — ту опипваше медальона си, ту промушваше ръка между тила и леката си ароматна коса, ту събираше шумно колена под шумолящата жълта копринена подплата, прозираща през дантелената рокля, и всичко това пораждаше у мен усещания, каквито Ленски не бе предвидил. Впрочем тя скоро се премести. Отдясно до мен се намираше синът на татковия камериер, съвсем неподвижно момче с моряшко костюмче; невероятно приличаше на престолонаследника и по странно съвпадение страдаше от същата трагична болест, от хемофилия, така че по няколко пъти годишно синята придворна карета докарваше пред нашия вход един прочут доктор и дълго го чакаше под полегатия сняг, който валеше ли, валеше и ако се вгледаш в някоя снежинка, когато минаваше покрай прозореца, можеш да различиш възгрубата й, неправилна форма и дори полюшването й при бавния летеж.