Покана за екзекуция (Романи)

Внедряването на новите наставници у нас винаги преминаваше със скандали, но в дадения случай с брат ми бързо се примирихме, като открихме трите основни качества на Ленски: той беше чудесен учител; беше лишен от чувство за хумор; за разлика от всичките си предшественици се нуждаеше от специалната ни защита. През 1910 година вървяхме веднъж с него по една алея в Кисинген, а пред нас се движеха двама равини и разпалено разговаряха на своя жаргон — изведнъж Ленски с някаква конвулсивна и твърда тържественост, която ни озадачи, произнесе: „Вслушайте се, деца, те произнасят името на вашия баща!“ У нас, вкъщи, Ленски се чувствуваше в „нравствена безопасност“ (както се изразяваше), докато поне единият от родителите ни присъствуваше на трапезата. Но случеше ли се да ги няма, това чувство за безопасност моментално можеше да бъде нарушено от нападка на която и да било от нашите роднини или на някой гост. За лелите ми идеите на моя баща против погромите и другите низости на руския и на световния живот бях приумица на руски дворянин, забравил своя цар, и неведнъж съм подслушвал словоизлиянията им за произхода на Ленски, за машинациите на еврейската община и за снизходителността на моята майка; тогава се случваше да ги нагрубявам заради тези им приказки и потресен от собствената си грубост, плачех в клозета. Утешителната чистота на моите чувства, дори отчасти да е била внушена от сляпото обожание, с каквото се отнасях към своите родители, се потвърждава от факта, че никак не обичах Ленски. Имаше нещо крайно дразнещо в гърления му глас, в педантичната правилност на говора му, в изисканата му акуратност, в навика постоянно да подравнява меките си нокти с някаква особена машинка. Оплакваше се на мама, че ние с брат ми сме същински чужденчета, господарчета, сноби и сме патологично безразлични към Гончаров, Григорович, Мамин-Сибиряк, по които уж всички момчета се били увличали. Постигна разрешение да натрапи по-демократичен ред на детския ни бит и в Берлин ни премести с брат ми от хотел „Адлон“ в някакъв мрачен буржоазен пансион „Модерн“ на унилата Приватщрасе (приток на улица Потсдамска), а изящните, облицовани с кастор, лакирано-огледални, изпълнени със спомени от детството горещо обичани „Норд експрес“ и „Ориент-експрес“ бяха заменени от гнусно мръсния под и вонята от пури на кандилкащите се гръмовни шнелцуги102 или с анемичния уют на обикновените руски вагони с някакви жалки слуги вместо кондуктори. В чуждестранните градове, както впрочем и в Петербург, той замираше в захлас пред битовите витрини, които никак не ни интересуваха. Смяташе да се жени и като нямаше нищо друго освен заплатата, с невероятно подробно пресмятане се мъчеше да надвие настроената против него съдба, когато планираше бъдещата си мебелировка. От време на време необмислени пориви подкопаваха бюджета му. У този педант живееше и мечтател, и авантюрист, и импресарио, и старомоден наивен идеалист. Забелязал на Фридрихщрасе някаква уличница, вперил очи в една шапка с пурпурно щраусово перо във витрината на моден магазин, той веднага й я купи и дълго не можа да се отърве от потресената немкиня. В собствените си покупки действуваше по-благоразумно. Сергей и аз търпеливо изслушвахме подробните му блянове, когато се случеше да ни описва всяко кътче от комфортната, макар и скромна квартира, която мислено мебелираше за себе си и за жена си. Залутаният му блян веднъж се съсредоточи върху скъп полилей в магазина на Александър на Невски, където се продаваха най-безвкусните предмети на буржоазния разкош. Като не искаше продавачът да се досети на коя именно стока е хвърлил око, Ленски ни каза, че ще ни вземе да видим полилея само ако обещаем да се удържим от възторжени възклицания и от прекалено красноречиви погледи. С всевъзможни предпазни мерки и престорено възхищавайки се на някаква съвсем случайна етажерка, той ни отведе под ужасяващ бронзов октопод с гранатови очи и едва тогава с мъркаща въздишка ни даде да разберем, че тъкмо това е прекрасният предмет. Със същите предпазни мерки, шепнешком, за да не събуди враждебния фатум, ни каза, че в Берлин ще се види с годеницата си и ще ни запознае с нея — писал й да пристигне там. Ние видяхме миниатюрна, изящна госпожица в черно, с очи на газела под черната воалетка, с букетче теменужки на гърдите. Запомнил съм, че беше пред аптеката на ъгъла на Потсдамер и Приватщрасе, Ленски с тих глас ни помоли да не съобщаваме на родителите си, че Мира Григориевна е в Берлин, и човечето на механичната реклама безкрайно повтаряше върху картонената си буза по розовата пътечка, разчистена сред нарисувания сапун, движението на самобръсначката, и с гръм преминаваха трамваи, и вече валеше сняг.