Колимски разкази [bg]

След горещите и слънчеви като за есен дни във Владивосток, след най-изчистените цветове на залеза в небето на Далечния изток — безупречни и ярки, без полутонове и преходи, запомнящи се за цял живот…

Валеше студен дребен дъжд от мрачното, мътнобяло едноцветно небе. Голите каменни зеленикави хълмове стояха право пред нас и в поляните между тях в самите им подножия се виеха космати мръсно-сиви дрипави облаци. Все едно парцали от грамадно одеяло покриваха този мрачен планински край. Добре си спомням: аз бях напълно спокоен, готов на абсолютно всичко, но сърцето ми заби и неволно се сви. А като отместих очи, си помислих — докарали са ни тук да умрем.

Куртката ми бавно се намокряше. Седях върху куфара, който заради безграничната човешка суета си бях взел по време на ареста от вкъщи. Всички, всички имаха някакви вещи: куфари, раници, сгънати одеяла… Много по-късно разбрах, че идеалната екипировка на арестанта е една малка платнена торба с дървена лъжица в нея. Всичко останало — дори и да е остатък от молив или одеяло, може само да пречи. Ако не на друго, то поне на презрение към личната собственост ни бяха научили успешно.

Гледах как параходът се притиска към кея — един такъв малък и люшкан от сивите тъмни вълни.

Иззад сивата мрежа на дъжда изпъкваха мрачните силуети на скалите, обкръжаващи залива Нагаево и само там, откъдето беше дошъл корабът, се виждаше безкрайно гърбавия океан, сякаш на брега лежеше и тежко въздишаше огромен звяр, докато вятърът му роши козината, която се стели на люспести вълни, блестящи дори и в дъжда.

Беше студено и страшно. Горещата есенна яркост на цветовете на слънчевия Владивосток беше останала някъде там, в другия, в автентичния свят. Тук беше мястото на недружелюбния и мрачния свят.

Наблизо не се виждаха никакви жилищни сгради. Единственият път, който се виждаше, заобикаляше хълма и се губеше някъде нагоре.

Най-после разтоварването беше приключило и чак по здрач етапът с лагерници бавно тръгна към планината. Никой нищо не питаше. Тълпа мокри хора запълзя по пътя, като често спираше за почивка. Куфарите станаха твърде тежки, дрехите се намокриха.

Още два завоя и до нас, над нас, във вдлъбнатината на хълма видяхме редове бодлива тел. Отвътре към телта се притискаха хора. Те нещо крещяха и изведнъж към нас полетяха самуни хляб. Хлябът прескачаше телта, ние го хващахме, разчупвахме го и го разделяхме помежду си. Зад гърба ни стояха месеци затвор, четирийсет и пет дни железопътен етап, пет дни по море. Всички бяха гладни. Никой не беше получил пари за из път. Хлябът се поглъщаше лакомо. Късметлията, който хващаше хляба, си го поделяше с всички желаещи — благородство, от което три седмици по-късно отвикнахме завинаги.