Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
Първо помислих, че е животно, после видях, че е човек и накрая видях, че е Мерлин.
— Ще бъда послушен — каза Мерлин, — ще бъда послушен.
Тогава разбрах чия беше втората глинена фигура, защото Мерлин беше сляп. Нямаше очи въобще. Само ужас. — Тръни в стъпалата ми — каза той, — в стъпалата ми.
Строполи се зад решетките и захленчи:
— Ще бъда послушен, обещавам!
Аз клекнах до него.
— Мерлин?
Той потръпна.
— Ще бъда послушен! — отчаяно извика той, а когато проврях ръката си през решетките да погаля мръсната му сплетена коса, той отскочи назад и потрепера.
— Мерлин? — повторих аз.
— Кръв в глината — каза той, — трябва да сложиш кръв в глината. Хубаво я разбъркай. Най-добре детска кръв, или поне така са ми казвали. Никога не съм го правил, скъпа моя. Танабрус го е правил, знам, и веднъж говорих за това с него. Той беше глупак, разбира се, но знаеше някои евтини номерца. Кръвта на червенокосо дете, каза ми той, и за предпочитане сакато, червенокосо сакато дете. Разбира се, ако бързаш всяко дете ще свърши работа, но най-добре червенокосо и сакато.
— Мерлин — казах аз, — аз съм Дерфел.
Той продължи да бръщолеви и да дава напътствия за най-добрия начин да направиш глинена фигура, така че да може да се праща злото отдалеч. Говореше за кръв и роса, и за необходимостта да размачкваш глината под трясъка на гръмотевици. Не искаше да ме чуе, а когато се изправих и се опитах да махна дъските от дърветата, двама хилещи се копиеносци изникнаха от сенките зад мен. Бяха Кървави щитове, а копията им красноречиво ми казваха да не се опитвам да освободя стария човек. Отново клекнах.
— Мерлин!
Той се приближи на четири крака, подсмърчайки.
— Дерфел, ти ли си?
— Да, лорд.
Той протегна ръка слепешком към мен, аз му подадох ръката си и той здраво се вкопчи в нея. После все още стискайки ръката ми, се отпусна тежко и седна на земята.
— Аз съм луд, знаеш ли? — каза той с разумен глас.
— Не, лорд.
— Наказаха ме.
— За нищо, лорд.
— Дерфел? Наистина ли си ти?
— Аз съм, лорд. Искате ли храна?
— Имам много неща да ти казвам, Дерфел.
— Надявам се, лорд — казах аз, но той сякаш не беше господар на разума си, и следващите няколко мига отново заприказва за глината, после за заклинанията, и после пак забрави кой съм, защото ме нарече Артур, после дълго мълча.
— Дерфел? — накрая попита пак.
— Да, лорд.
— Нищо не трябва да бъде написано, разбираш ли?
— Толкова пъти сте ми го казвали, лорд?
— Всички наши знания трябва да се помнят. Каледин позволил всичко да се запише, и точно тогава Боговете започнали да се отдалечават. Но всичко е в главата ми. И тя го взе. Всичко взе. Или почти всичко — прошепна той последните три думи.
— Нимю ли? — попитах аз, и той така ужасно стисна ръката ми, като споменах името й, после пак се умълча.
— Тя ли те ослепи? — мрачно попитах аз.
— Съвсем очевидно! Абсурдно е да има друго обяснение — каза той, после пусна ръката ми и се опита да оправи брадата и косата си. Тонзурата му беше изчезнала под пласт сплъстена коса и мръсотия, брадата му беше сплетена и пълна с листа, а бялата му дреха бе цялата в кал.
— Сега тя е друид — каза той с почуда в гласа.
— Мислех, че жените не могат да бъдат друиди.
— Не ставай смешен, Дерфел. Това че никога не е имало жени друиди, не значи че те не могат да стават друиди! Всеки може да бъде друид! Трябва само да запомниш шестстотин осемдесет и четирите проклятия на Бели Маур и двеста шейсет и деветте заклинания на Ло и да носиш в главата си хиляда други полезни неща, а Нимю, трябва да призная, бе отлична ученичка.
— Но защо трябваше да те ослепява?
— Ние имаме едно око между нас. Едно око и един разум.
Мерлин замълча.
— Разкажи ми за глинената фигура, лорд — казах аз.
— Не! — ужасен извика той и се дръпна от мен. — Тя ми каза да не ти казвам — добави той с дрезгав шепот.
— Как да я разруша?
Той се засмя.
— Ти ли, Дерфел? Ти ли ще се бориш с моята магия?
— Кажи ми как! — настоях аз.
Той отново дойде до решетките, завъртя празните си очни ябълки наляво и надясно, сякаш проверяваше дали някой враг не ни подслушва.
— Седем пъти и три — каза той, — сънувах на Карн Игли.
Пак се бе върнал в лудостта, и през цялата нощ щом се опитах да измъкна от него тайните на болестта на Сийнуин, той изпадаше в това състояние. Започваше да бръщолеви за сънища, за житеното момиче, което любил край водите на Клеруен или за кучетата на Тригуилт, които беше убеден, че го преследват.