Хари Потър и реликвите на смъртта
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #7
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и реликвите на смъртта». Краткое содержание книги:
— Така че, това сложи край на околосветското пътешествие на Албус с малкия Доуж. Двамата дойдоха за погребението на майка. След това Доуж замина сам, а Албус остана да се прави на глава на семейството. ХА!
Абърфорт се изплю в огъня.
— Аз се грижех за нея, казах му го, мен не ме интересуваше училището, аз си стоях у дома и изпълнявах задълженията си. Той ми каза, че трябва да завърша обучението си, и че ТОЙ ще поеме задачите на майка ни. Малко отстъпление за господин Брилянтният, защото не съм чул да раздават награди, когато гледаш полулудата си сестра или когато я възпираш да взривява къщата през ден. Но той, като че се справяше за няколко седмици… а после дойде онзи.
По лицето на Абърфорт пробягна опасно изражение.
— Гриндълуолд. И накрая брат ми имаше равен на себе си, някой също толкова блестящ и талантлив, някой, с когото да си говори. И грижите за Ариана отстъпиха на заден план, докато те мъдреха плановете си за нов магически ред, и търсеха Реликвите, или каквото беше там това, което толкова ги интересуваше. Правеха велики планове за доброто на магьосниците, а ако едно малко момиче бъдеше изоставено, е какво от това, когато Албус работеше за ПО-ГОЛЯМОТО ДОБРО?
— След няколко седмици обаче ми писна. Беше почти време да се връщам в „Хогуортс“ и затова им казах, и на двамата им казах, лице в лице, така, както и на вас сега — и Абърфорт погледна на долу към Хари, и на него му потрябва повечко въображение за да си го представи като тийнейджър, жилав и сърдит, конфронтиращ се с по-големия си брат. — Казах му, че ще е най-добре веднага да се откаже, че не може да я мести, тя не беше в състояние, не можеше да я вземе с него, където и да искаше да ходи, не можеше да я влачи със себе си, докато произнася речите си, и се опитва да се измъкне от последствията. Думите ми не му харесаха — каза Абърфорт и очите му отново бяха замъглени от светлината на огъня. Отново изглеждаха бели и слепи. — И на Гриндълуолд това изобщо не му хареса. Много се разгневи. Каза ми, че съм глупаво малко момче, да се опитвам да попреча на него и на брилянтния ми брат… Не ми ли било ясно, че бедната ми сестра нямало да е вече затворена, след като те променят света, изведат магьосниците от скривалищата им, и поставят мъгълите на мястото им?
— След това се скарахме… аз извадих пръчката си, а той извади своята и аз бях подложен на проклятието „Круциатус“ от най-добрия приятел на брат ми. Албус се опитваше да го спре и в един момент и тримата се дуелирахме, трясъците я разстроиха и тя не можа да издържи… Лицето на Абърфорт побеля, сякаш беше получил смъртоносна рана.
— … мисля, че искаше да помогне, но не знаеше какво да направи, и не съм сигурен кой от нас го направи, може да е бил всеки от нас — и тя… беше мъртва.
Гласът му се пречупи на последната дума и той се строполи в най-близкия стол. Лицето на Хърмаяни беше мокро от сълзи, а Рон беше блед почти като Абърфорт. Хари чувстваше отвращение. Искаше му се да не беше чул всичко това, искаше му се да промие мозъка си от него.
— Толкова… толкова съжалявам — прошепна Хърмаяни.
— Няма я!… — изграчи Абърфорт — Отиде си завинаги.
После си издуха носа и си прочисти гърлото.
— Разбира се, Гриндълуолд избяга. Вече имаше досие в родината си, и не искаше и Ариана да се води на негова сметка. А Албус вече беше свободен. Освободен от бремето на сестра си, свободен да стане най-великият магьосник…
— Той никога не е бил свободен! — каза Хари.
— Моля? — попита Абърфорт.
— Никога! — повтори Хари. — В нощта, когато брат ви умря, той изпи отвара, която временно го лиши от разсъдък. Той плачеше и молеше някой, който не беше там. „Не ги наранявай, моля те… измъчвай мен“.
Рон и Хърмаяни се втренчиха в Хари. Той никога не им беше разказвал в детайли какво се беше случило на острова на езерото в онази нощ; старателно беше премълчавал събитията, случили се, след като двамата с Дъмбълдор се бяха върнали в „Хогуортс“.
— Той си мислеше, че е отново там, в къщата, заедно с вас и Гриндълуолд. Знам, че си го мислеше! — каза Хари, припомняйки си как Дъмбълдор шептеше и се молеше. — Той мислеше, че вижда как Гриндълуолд измъчва вас и Ариана… За него това беше мъчение, ако го бяхте видели, нямаше да кажете, че е бил свободен.
Абърфорт изглеждаше унесен в съзерцание на собствените си жилести ръце. След малко каза:
— От къде можеш да си сигурен Потър, че брат ми не е бил по-заинтересуван от „по-голямото добро“, отколкото от теб? От къде знаеш, че не си бил просто бреме, също като сестра ми?
Сякаш парче лед се заби в сърцето на Хари.
— Не ви вярвам. Дъмбълдор обичаше Хари. — каза Хърмаяни.