Хари Потър и реликвите на смъртта
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #7
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и реликвите на смъртта». Краткое содержание книги:
Абърфорт сякаш прочете мислите му.
— Аз познавах брат си, Потър. Той се научи на потайност още край полата на майка ни. Тайни и лъжи, ето как израснахме, а на Албус… на него това му идваше отвътре.
Очите на възрастния мъж се насочиха към картината на момичето над камината. Това беше, сега Хари се огледа внимателно наоколо, единствената картина в стаята. Нямаше снимка на Албус Дъмбълдор, нито на някой друг.
— Господин Дъмбълдор — несигурно се обади Хърмаяни — това сестра ви Ариана ли е?
— Да. — язвително отговори той. — Чела си Рита Скийтър, нали госпожичке?
Дори на неясната светлина на огъня, беше видно, че Хърмаяни се изчерви.
— Елфиас Доуж я спомена — каза Хари, опитвайки се да защити Хърмаяни.
— Това старо тъпанарче… — измърмори Абърфорт, и отпи от медовината си. — Мислеше си, че едва ли не слънцето грее заради брат ми. Е, много хора мислеха така, и вие в това число, като ви гледам!…
Хари си замълча. Не искаше да изказва на глас съмненията и подозренията, които таеше за Дъмбълдор от месеци. Беше взел решение, докато копаеше гроба на Доби, да приеме това което му е казано, и просто да се довери. Нямаше повече желание да се съмнява. Не искаше да чува вече нищо, което да го отвлече от целта му. Той срещна погледа на Абърфорт, който беше толкова подобен на този на брат му. Ясните, сини очи създаваха впечатлението, че сканират обекта, към който се насочваха, и Хари знаеше, че Абърфорт чете мислите му и го презира за тях.
— Професор Дъмбълдор много държеше на Хари… — тихо каза Хърмаяни.
— Нима?… — отвърна Абърфорт. — Странно пък как, много от хората, на които брат ми държеше, се оказаха в доста по-лошо състояние от това, в което щаха да са, ако ги беше оставил на мира.
— Какво искате да кажете?! — задъхано попита Хърмаяни.
— Не е твоя работа! — каза Абърфорт.
— Но това е доста сериозно обвинение! — възрази тя. — За… за сестра си ли намеквате?
Абърфорт се втренчи в нея. Устните му мърдаха, сякаш предъвкваше неизречените думи. След това избухна:
— Когато сестра ми беше на шест години, беше нападната от три мъгълски момчета! Бяха я видели да прави магия, докато я шпионирали през градинската ограда. Тя беше още дете, не можеше да се контролира, никоя вещица или магьосник може да го прави на тази възраст. Това което са видели, вероятно ги е уплашило. Нахълтали в градината и когато тя не могла да повтори фокуса, се увлекли в усилията си да я накарат да престане завинаги да го прави.
Очите на Хърмаяни бяха станали огромни. Рон изглеждаше, сякаш му е зле. Абърфорт се изправи, висок като Албус и страшен в гнева и болката си.
— Това, което й направиха, я съсипа. Тя никога вече не беше съвсем в ред. Не използваше магия, но не можеше да се отърве от нея. Вместо това магията се насочи навътре в нея и я побърка. Избухваше от нея, когато тя не можеше да се контролира, и понякога беше странна и опасна. Но най-често беше сладка, уплашена и безвредна. А баща ми погна копелдаците, които и причиниха това, — продължи Абърфорт — и ги нападна! И затова го затвориха в „Азкабан“. Той никога не каза, защо го е направил, защото ако в Министерството знаеха какво се е случило с Ариана, щяха да я затворят в „Св. Мънго“ завинаги. Щяха да я сметнат за сериозна заплаха за Международната спогодба за сигурност, с магията, бликаща от нея, когато не можеше да я държи под контрол. Трябваше да я държим затворена. Сменихме къщата, изкарахме я болна, и майка ми се грижеше за нея, и се опитваше да я поддържа щастлива и в добро настроение.
— Аз бях нейният любимец — продължи той, и с това сякаш зад сбръчканото, брадато лице на Абърфорт надникна някогашният ученик. — Не Албус, той винаги беше в стаята си, когато си беше у дома, четеше книгите си и броеше наградите си, водеше кореспонденция „с най-забележителните магьосници на своето време“. Той не искаше да бъде притесняван от нея. Тя харесваше най-много мен. Можех да я накарам да яде, когато мама не успяваше, можех да я успокоя, когато изпаднеше в някое от нейните настроения, а когато беше спокойна ми помагаше да нахраня козите.
— И тогава, когато тя стана на четиринадесет… виждате ли, аз не съм бил там. — каза той. — Ако съм бил, може би щях да успея да я успокоя. Тя изпаднала в една от кризите си, а майка ми вече не беше толкова млада и… било е нещастен случай. Ариана не е можела да се контролира. Но майка ми… загина.
Хари почувства ужасна смесица от съжаление и отвращение. Не искаше да слуша повече, но Абърфорт продължи да говори и Хари се зачуди, от кога не беше говорил за това. Дали в същност изобщо беше говорил за случая?