Среднощни приливи

Нечий глас заговори от мрака:

— Не бих тръгнал по тази улица, старче.

Бъг погледна през рамо, отвърна: „Благодаря за предупреждението“ и продължи.

Десетина крачки навътре в уличката — и му замириса на прясно пролята кръв. Стъпките зад него подсказаха, че пазачът е тръгнал по петите му, сигурно за да прегради пътя му за изход.

— Предупредих те.

— Аз съм този, когото повикахте — каза Бъг.

От сумрака пред него изникнаха още четири фигури, всички — улични главорези. Изглеждаха уплашени.

Пазачът го заобиколи, приближи се и се взря в лицето му.

— Ти ли си Чакащия? Не си каквото очаквах.

— Какво се е случило тук? Кой е убитият и кой го уби?

— Не „кой го уби“ — измърмори един от четиримата застанали пред Бъг. — По-скоро „какво“. Не знаем. Само че беше голямо, с кожа, черна като водата в канала, и с шипове по ръцете. Очи като на змия, сиви и светят.

Бъг подуши във въздуха, за да долови нещо повече освен кръвта.

— Направи Силния Рал на парчета, после влезе ей в оная сграда.

Слугата бързо завъртя очи натам, накъдето сочеше мъжът. Порутен храм, хлътнал в единия ъгъл, острият покрив бе леко килнат на същата страна.

— Това е последният храм на Осите, нали? — изсумтя Бъг.

— Не питай нас.

— Този култ е мъртъв поне от сто години — продължи слугата, загледан навъсено към порутената сграда. Входът, широк и зейнал, с каменен трегер отгоре, навремето беше на три стъпки над уличното ниво. Когато този заден проход беше улица. Сега едва можа да различи десния ъгъл на най-горното стъпало. Като че ли беше затрупано със смет, разместена наскоро. Бъг отново погледна петимата главорези. — А вие какво се спотайвахте тука?

Спогледаха се, после пазачът сви рамене.

— Криехме се.

— Криехте се?

— Онова момиченце… ъъъ…

— Аха. Ясно. — Бъг отново се обърна към входа.

— Почакай, старче. Няма да влезеш там, нали?

— За какво друго ме извикахте?

— Очаквахме да, ъъъ, доведеш градската стража или нещо такова. Може би някой и друг маг.

— Може и да го направя. Но първо трябва да разбера с какво си имаме работа. — Бъг се изкатери и влезе в полусрутения храм. Застоял влажен въздух и дълбок мрак. Миризма на прясно разкопана пръст, после — много смътно — нечие дишане. Бавно и дълбоко. Слугата прикова очи в източника на звука и каза:

— Добре. Доста време е минало, откакто за последен път си вдишвал нощния въздух. Но това не ти дава право да убиваш нещастен смъртен, нали?

Една грамадна фигура повлече крака покрай отсрещната стена.

— Не ме наранявай. Няма да се върна. Те убиват всички.

Бъг въздъхна.

— Ще трябва да се справиш по-добре.

Фигурата сякаш се разпадна и слугата успя да различи движение в тъмното, във всички посоки. Най-малко шест нови, по-дребни фигури, ниски и дълги. Блясъкът на змийски очи се прикова в него по цялата дължина на черната стена.

— Затова значи си избрал този храм. Уви, поклонниците ти отдавна ги няма.

— Може да си мислиш така. — Вече половин дузина гласове шепнеха в хор. — Но грешиш.