Мъртвите сибирски полета
- Автор: Фалк Виктор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ив Димитров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртвите сибирски полета». Краткое содержание книги:
— Е, като знаете, заповядайте в един часа след полунощ — каза евреинът.
— Добре, ще дойда. Нека конете да бъдат оседлани дотогава, защото ще пътувам с тях.
Като каза това, Бакунин излезе и се скри в съседната улица.
На другия ден, след разговора между Бакунин и евреина, беше приготвен един керван от Петербург за Москва.
Бе нощ, но месечината така осветяваше пътя, че пътниците можеха да вървят спокойно. Мъжете бяха облечени грубо главите си имаха шапки от овчи кожи, а на краката си чизми; всеки от тях носеше по едно малко фенерче. На гърбовете си мъкнеха денкове със стока и оръжие. Повечето носеха пушки, а някои и боздугани.
Между тях, възседнали коне, пътуваха Михаил Бакунин и Клариса.
Клариса беше загърната с камилска кожа, а лицето й бе покрито с гъст воал.
Бакунин носеше скъпо палто. Той постоянно се обръщаше и пипаше една торба, пълна с револвери. Не се чувствуваше добре в това общество и постоянно поглеждаше към Клариса, като същевременно докосваше и оръжията си, като че искаше да се защити от някаква предстояща опасност.
До него вървеше един великан — Голиат, който не беше натоварен със стока, както другия. Това бе водачът на тези юнаци.
На лицето му се четеше решителност, брадата му бе увиснала до гърдите. От време на време той издаваше своите разпоредби.
— Колко дни остават още до Москва? — попита го Бакунин.
— Имаме още два дни и една нощ.
— Познавате ли манастира „Св. Дева Мария“? — попита Бакунин.
— Така, както и кесията си — отвърна той, — защото винаги, когато се връщаме, минаваме покрай него.
— А защо правите това? — попита Бакунин.
— Защото не сме толкова луди да се връщаме по същия път, по който сме дошли; полицията може веднага да узнае и за да я заблудим, за да изгубят следите ни; ние се преобличаме с други дрехи и отиваме в манастира — уж да ни благословят отците, и после минаваме по друг, по-дълъг път.
— Това е твърде умно — каза Бакунин, а в себе си помисли, че в такъв случай няма да има работа с полицията.
— Ще се спрем ли утре някъде?
— Щом се съмне, непременно ще се отбием в един хан, ще престоим там целия ден, а вечерта пак ще продължим пътя.
— Нима не се боите, че ханджията може да ви предаде? — попита Бакунин.
Главатарят се засмя. — Не — каза той, — защото всички, при които се отбиваме, са били от нашия еснаф. — След като каза това, той изтича назад, защото изглеждаше, че ще се случи нещо твърде важно.
Бакунин дръпна машинално юздите на Кларисиния кон и го довлече близо до себе си. После извади един револвер и го зареди. Но скоро се увери, че няма опасност, защото наблизо не се виждаха стражари, а само едно малко момче. То се приближи до главатаря и му предаде писмо. Писмото беше от Марголински. Съобщаваше, че полицията е тръгнала по дирите им и им напомняше да се пазят от нея, защото тя ще мине по шосето.
— Загубени сме тогава — извикаха в един глас всички.
— Не — каза главатарят, — ние трябва да оставим този път и да вървим през гората. Лошото е, че не познавам пътя.
— Има ли някой от вас, който да го познава? — попита главатарят.
Всички мълчаха.
Бакунин се доближи до него и каза:
— Ей, хора, аз познавам този път. Ще ли ми се доверите? Всички изгледаха Бакунин, после се договориха помежду си и главатарят съобщи, че са съгласни Бакунин да бъде водач.
Бакунин удари коня си и застана начело.
Вече нямаше почивка, трябваше денонощно да пътуват, за да се отърват от преследвачите.
Клариса нямаше да издържи на този път, ако не беше на кон. Когато крадците си почиваха, Бакунин сваляше Клариса от коня и я слагаше на мека постеля, за да се поотмори.
Като видяха, че Бакунин търпи същите лишения като тях, те започнаха повече да му се доверяват и да го уважават, особено главатарят.
Седнали край огъня, те често си приказваха за безстрашния Михаил Бакунин — човека, от когото се боеше мало и голямо, — без да знаят, че този, който ги водеше през долини и рътлини, е сам той.
Като ги слушаше, Бакунин се подсмихваше и често си мислеше да им се обади, но се въздържаше да стори това и реши да се разкрие само на главатаря им, и то когато пристигнат в манастира. Но събитията го принудиха да стори това по-рано.
Това се случи вечерта — последната преди пристигането им в Москва.
В далечината се виждаха кубетата на манастира „Св. Дева Мария“ и разбойниците помислиха, че са спасени.
— Един час само, ако се движим бързо — каза Бакунин. — Тогава ще бъдем в Москва.
Всички радостно извикаха.