Пръв сред римляните (Част III: Спасителят на Рим)

— Защо мислите, че продължават да ви държат без жито, когато аз дори прокарах закон, осигуряващ прехраната ви? Защото от първата и втората класа в нашия велик град предпочитат да купуват за малко, но да продават за повече! Защото първата и втората класа в нашия град не искат гладните ви гърла да се обръщат към тях! Те винаги са гледали на вас като на нежелани натрапници, като на някаква прищявка на предците си, от която Рим повече не се нуждае! „Вие сте само някакви си пролетарии — казват богаташите, — най-нисшата прослойка на обществото. Сега, когато спечелихте вместо нас войните срещу нашите врагове и след като ние прибрахме плячката на сигурно в хазната, повече не сте ни нужни!“ „Защо да харчим плячката, за да пълним стомасите на хора, които не струват нищо?“ — пита римският Сенат и отказва да ми отпусне нужните средства, с които да купя жито за вашите нищо неструващи стомаси! Защото иначе би било твърде добре дошло за римския Сенат, за хората от първата и втората класа неколкостотин хиляди римляни, които нищо не струват, да изпукат от глад! Представете си само! Колко пари ще бъдат спестени за в бъдеще, колко от вашите смрадливи, претъпкани с хора инсули ще се опразнят и как на тяхно място ще се появят зелени паркове и градини, в които богатите римляни да дишат на воля! На мястото на Субура, където вие цял живот прекарвате в борба за хляб, богаташите ще си уредят увеселителни паркове, за да харчат парите, които отказаха да дадат на вас! Те изобщо не се интересуват от вас. За тях вие сте напаст, от която колкото по-скоро се отърват, толкова по-добре. И какъв по-удобен начин да ви изтрият от лицето на земята, от това изкуствено да създадат глад?

Разбира се, че щеше да ги спечели на своя страна! Като разярени кучета слушателите на Сатурнин започваха да ръмжат заплашително по адрес на богатите и пълнеха душата на оратора с чувство на недосегаемост.

— Единствен аз, Луций Апулей Сатурнин, със зъби и нокти се борех за туй да напълня изгладнелите ви стомаси и тъкмо затова сега искат да ме осъдят за убийство, което не съм извършил! — Това дойде добре: в крайна сметка Сатурнин наистина не беше убивал никого, затова сега говореше голата истина, а това внасяше допълнителна убедителност на словата му! — С мен ще загинат и приятелите ми, които са и ваши приятели! Луций Еквиций, който не само е син на баща си Тиберий Гракх, но и ратува за същите идеи като него! И Гай Сервилий Главция, който ми помогна да изкова своите закони по такъв начин, че дори умниците от Сената да не могат да не се съобразяват с тях! — Сатурнин спря за малко и вдигна ръце в знак на безпомощност. — А когато ние умрем, квирити, кой ще остане да се грижи за вас? Кой ще продължи да се бори заради вас? Кой ще тормози привилегированите дотогава, докато най-сетне благоволят да ви нахранят? Никой!