Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
Мечът на Еолаир изскочи от ножницата със стържещ звук и блесна в розово под светлината на кристалните пръчки.
— Назад! Какви сте вие?
Най-близкото същество отстъпи крачка, после се изправи гордо. На финото му лице се изписа нервна изненада.
— Но тъкмо вий сте нарушителите тук. И сте наистина деца на Херн, тъй както предположихме. Да — смъртни. — Той се обърна и каза нещо на другарите се на език, подобен на шепота на песен. Те кимнаха сериозно, след което всичките четири чифта очи отново се обърнаха към Мейгуин и Еолаир. — О, да, обсъдихме това и най ще да е подходящо вий първи имената си да назовете.
Учудена как се бе извъртял сънят й, Мейгуин се подпря на ръката на Еолаир и каза;
— Ние… ние сме… Аз съм Мейгуин, дъщерята на крал Лут. Това е Еолаир, граф на Над Мулах.
Главите на странните същества се заклатиха върху тънките им вратове; те пак почнаха да си говорят и Мейгуин и графът се спогледаха невярващо, а после рязко се обърнаха, понеже онзи, който бе говорил с тях, като че ли се прокашля.
— Говорите, изглежда, честно. Та питам ви — наистина ли благородници сте сред вида си? И обещавате, че няма да ни нараните? За жалост много от отдавна не сме се срещали с деца на Херн и крайно сме незапознати с вашите дела. И стреснахме се, чули, че проговорихте на Къса.
Еолаир преглътна и попита:
— Кои сте вие? И какво е това място?
Един дълъг миг водачът се вглежда в него: пламъкът от лампата се отразяваше в очите му.
— Юис-фидри се наричам. А спътниците ми са Шо-венна и Имай-ан. И Юис-хадра, съпругата ми благоверна. — Съществата навеждаха глави, когато казваше имената им. — А този град Мезуту’а нарича се.
Мейгуин бе възхитена от Юис-фидри и спътниците му, но някакво натрапчиво съмнение глождеше съзнанието й. Тези същества наистина бяха странни, но не бяха това, което бе очаквала…
— Вие не може да сте сити — каза тя. — Къде са те? Вие техни слуги ли сте?
Непознатите я погледнаха с тревога, после отстъпиха няколко крачки и отново заговориха помежду си. След малко Юис-фидри се обърна към Мейгуин и Еолаир и каза малко по-остро:
— Да, някога ний служихме на други, ала това отмина преди ери. Нима са ви изпратили да ни намерите? Не, ние няма да се върнем. — Въпреки войнствения му тон в клатещата се глава и огромните му скръбни очи имаше нещо ужасно покъртително. — Какво ви каза Късът?
Еолаир объркано поклати глава и каза:
— Простете ни, ако сме груби, но ние никога не сме виждали такива като вас. Не сме изпратени да ви търсим. Дори не знаехме, че съществувате.
— Късът? Камъка ли имате предвид? — попита Мейгуин. — Каза много неща. Ще се опитам да си ги спомня. Но кои сте вие, щом не сте сити?
Юис-фидри не отговори, а бавно вдигна кристала си и протегна тънката си ръка. Розовата светлина на пръчката освети със студената си светлина лицето на Мейгуин.
— Доколкото можем да съдим по вида ти, народът на Херн не се е променил чак толкова много, откакто ние, Тинукеда’я от планините, сме го виждали за последен път — каза той. — Как става така, че вече сме забравени… толкова много поколения от смъртни ли са дошли и са си отишли? Нали минаха само няколко завъртания на земята, откакто северните ви съплеменници, онези брадатите, ни познаваха? — Изражението му стана умислено. — Северняците ни наричаха двернинги и ни носеха подаръци, за да им изработваме разни неща.
Еолаир пристъпи напред и възкликна:
— Вие сте онези, които нашите предшественици са наричали домайни, нали? Но ние си мислехме, че домайните са само легенда или че поне отдавна са измрели. Вие сте… дуори?
Юис-фидри се смръщи.
— Легенда? Вие сте потомците на Херн, нали? Кой според вас научи вашите предци да прокопават мини в тези планини в отдавна миналите дни? Да, ние бяхме. А колкото до имена, какво ли значат имената? Дуори за някои смъртни, двернинги или домайни за други… — Той помаха с дългите си пръсти бавно, тъжно. — Това са само думи. Ние сме Тинукеда’я. Дошли сме от Градината и никога не ще се върнем там.