Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
— Готов ли си, Саймън? — прошепна Бинабик. Младежът кимна и вдигна Трън пред себе си. Мечът, допреди малко лек като клонка, сега изведнъж бе станал тежък като камък. Всичко, което можеше да направи, бе да го държи пред себе си.
— Нихут, Куантака! — извика тролът и вълчицата се озъби и скочи напред. Копачите пискаха от страх, докато тя изораваше бразда през тях. Саймън я последва, като с мъка размахваше Трън от една страна на друга, отново и отново.
„Ела. Има безкрайни студени зали под Накига. Онези без светлина пеят и чакат да те поздравят. Ела при нас!“
Времето като че ли се уви около себе си. Светът се сви до тунел от червена светлина и бели очи. Туптежът на болката в гърба му бе ритмичен като биенето на сърцето му. Той се препъваше напред. Заля го гълчава от гласове, непрекъсната като бученето на море, гласове едновременно отвътре и отвън. Той замахна с меча, усети как се забива в нещо, после го отърси и замахна отново. Ръце се протягаха към него, хващаха го и раздираха кожата му.
Тунелът се стесни до черно, после отново се отвори за няколко мига. Слудиг му говореше нещо, но твърде тихо, за да може да го разбере, и му помагаше да яхне Намиращата дома, и набутваше Трън в халките на седлото. Бяха заобиколени от каменни стени, но когато Саймън заби пети в ребрата на кобилата, стените изведнъж изчезнаха и той се озова под насеченото от дървета нощно небе и звездите заблещукаха над главата му.
„Времето дойде, човешко дете. Вратата е отворена от кръв! Ела, присъедини се към нас и празненствата ни!“
— Не! — чу Саймън собствения си глас; крещеше. — Оставете ме на мира!
И пришпори кобилата. Бинабик и Слудиг викаха след него, но думите им се загубиха сред гълчавата в главата му.
„Вратата е отворена! Ела при нас!“
Звездите му говореха, казваха му да заспи; казваха му, че когато се събуди, ще е много далеч от… очи в огъня… от… Скоди… от… сграбчващи пръсти… от… щеше да е много далеч от…
„Вратата е отворена! Ела при нас!“
Той яздеше бясно през заснежената гора, като се мъчеше да надбяга отвратителния глас. Клонки драскаха лицето му. Звездите се вглеждаха студено надолу през дърветата. Времето минаваше, може би минаха часове, но той все още яздеше диво напред. Намиращата дома като че ли чувстваше лудостта му. Копитата й разхвърляха облаци сняг. Саймън бе сам, приятелите му бяха далеч назад, но нещото от огъня все още говореше ликуващо в мислите му.
„Ела, човешко дете! Ела, обгорени от дракона! Това е дива нощ! Очакваме те под ледената планина…“
Думите в главата му бяха като рояк побеснели пчели. Той се гърчеше на седлото, удряше се, пляскаше ушите и лицето си, за да прогони гласа. И точно когато замахваше за хиляден път, нещо внезапно се издигна пред него — тъмнина, по-дълбока от нощта. За частица от секундата сърцето му се сви… но това бе само дърво. Дърво!
Устремното му бягство бе твърде лудешки бързо, за да избегне дървото. То го удари като гигантска ръка, изхвърли го от седлото и той започна да пропада в нищото. Звездите избледняха.
Падна черна нощ и покри всичко.
17. Облог почти без стойност
Свечеряваше се. Изчистеното от вятъра небе се простираше над пасищата като лилаво чергило. Заблещукаха първите звезди. Деорнот, увит с дебело одеяло, за да се предпази от студа, се вглеждаше в бледите точки светлина и се чудеше дали Бог най-накрая не им е обърнал гръб.
Хората на Джосуа се бяха скупчили на едно пасище, оградено с висок плет. Въпреки привидната чупливост — на много места имаше дупки, толкова широки, че Деорнот можеше да провре цялата си ръка чак до рамото — плетът беше здрав като каменна стена.
Погледът на Деорнот се спря върху Гелое. Магьосницата държеше Лелет в скута си и пееше тихичко на ухото й; и двете се взираха в потъмняващото небе.
— Да избягаме от норните и копачите, за да се озовем тук! — Деорнот не можа да скрие огорчението си. — Гелое, ти знаеш заклинания и магии. Не можеш ли някак си да омагьосаш тия тритинги… да ги приспиш или да се превърнеш в беснеещ звяр и да ги нападнеш?
— Деорнот — предупредително каза Джосуа, но горската жена нямаше нужда от защита.
— Ти разбираш съвсем малко, сър Деорнот, от начина, по който работи Изкуството — остро отвърна Гелое. — Първо, онова, което наричаш „магия“, си има своята цена. Ако можеше лесно да бъде използвано, за да се победят десетки въоръжени мъже, армиите на принцовете щяха да са пълни с наемни магьосници. Второ, още не са ни направили нищо. Аз не съм някакъв си Приратес: не си хабя силата за кукленски представления за отегчените и любопитните. Имам по-лош враг, с който ще трябва да се боря, много по-опасен от всички в този лагер.