Камъкът на раздялата

На устните на Еолаир се появи уморена усмивка.

— Обещаваш, така ли?

— Заклевам се в Стадото на Багба. — Тя допря мръсната си ръка до гърдите си.

— По-добре се закълни в Черния Куам, тук долу. — Той се намръщи раздразнено. Панделката на дългата му опашка бе паднала някъде и сега черната му коса се бе пръснала по раменете. — Е, добре. Не ми харесва мисълта да те нося нагоре по тези стълби против волята ти.

— Не би и могъл — отвърна Мейгуин доволно. — Твърде съм силна. Хайде, да вървим по-бързо. Сам каза, че хората ни ни чакат.

Тръгнаха надолу в мълчание. Мейгуин се наслаждаваше на сигурността на сенките и скалите, а Еолаир бе потънал в неизказаните си мисли. Гледаха в краката си — страхуваха се от погрешна стъпка въпреки огромната ширина на стълбището. Стълбите бяха надупчени и прорязани от пукнатини, все едно земята се бе помръднала в неспокойния си сън, но изработката на камъка бе красива и фина. Светлината разкриваше сложни фризове, които се виеха по стъпалата и по стената над стълбището, деликатни като листа на млади папрати или като перца на колибри. Мейгуин не можа да не се обърне към Еолаир с усмивка на задоволство.

— Виждаш ли!? — Тя вдигна лампата си към стената. — Как може това да е работа на обикновени смъртни?

— Виждам — навъсено отвърна Еолаир. — Но такава стена няма от другата страна на стълбището. — Той посочи към пропастта. Въпреки разстоянието, което вече бяха изминали, тя все още бе достатъчно дълбока, та ако паднат, да се пребият. — Моля те, недей да се захласваш толкова по резбите, за да не се катурнеш през ръба.

Мейгуин направи реверанс.

— Ще бъда внимателна, графе.

Еолаир се намръщи, може би на лекомислието й, но само кимна.

Долната част на огромното стълбище се разпростираше по дъното на каньона като ветрило. Блясъкът на лампите им като че ли намаляваше надалеч от надвисналата пещерна стена — светлината не бе достатъчно силна да разпръсне поразително дълбоката тъмнина. Сградите, които бяха изглеждали изящни като играчки от височината, сега се издигаха над тях — фантастични редици от сенчести куполи и спираловидни кули, които изтъняваха нагоре в тъмнината като невъзможни сталагмити. Мостове от камък се протягаха от стените на пещерата до кулите, омотани около тях като панделки. Тъй като целият град сякаш бе овързан в паяжина от камък, приличаше повече на нещо дишащо и живо, отколкото на издялан от безжизнена скала — но определено беше празен.

— Ситите отдавна ги няма, ако изобщо някога са живели тук. — Еолаир бе сериозен, но на Мейгуин й се стори, че долавя задоволство в тона му. — Време е да се връщаме.

Мейгуин го погледна отвратено. Този мъж въобще ли не беше любопитен?

— Тогава какво е това? — попита тя и посочи един блед отблясък близо до центъра на сенчестия град. — Ако не е светлина от лампа, значи съм римърка.