Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
Трън отново потрепери в ръцете му. Без да се замисля, Саймън го вдигна и заби черното острие в купчината подскачащи същества. Усети как мечът бръмчи, все едно пее тихичко. Станал съвсем лек, Трън прерязваше глави и ръце като тревни стръкове; потоци тъмна кръв потекоха по острието. Всеки замах изпращаше огнена болка през гърба на Саймън, но в същото време той усещаше лудешка бодрост във вените си. Дълго след като всички копачи около него бяха съсечени или избягали, той продължаваше да кълца трупчетата им.
„Хей, ама ти си буйна мушица, а? Ела при нас. — Гласът сякаш бъркаше в главата му като в отворена рана и той се сгърчи от отвращение. — Днес е велика нощ, дива нощ“.
— Саймън! — Приглушеният вик на Бинабик най-после проби през безумието и омразата. — Саймън! Развържи ни!
„Знаеш, че ще спечелим, малка мушице. Точно в този миг, далеч на юг, един от вашите най-големи съюзници пада… отчайва се… умира…“
Саймън закуцука към трола. Куантака, чиято муцуна бе омацана с кръв чак до ушите, държеше на разстояние цяла подскачаща, пискаща тълпа букени. Младежът пак вдигна Трън и започна да си прорязва път през тях, съсичаше ги с десетки, докато най-накрая те не се разбягаха. Гласът в главата му бърбореше почти безмълвно. Окъпаният от огън двор потрепери пред очите му.
Той се наведе да пререже въжетата на трола, но му се догади и почти падна на земята. Бинабик затърка въжето в Трън и се освободи. Разтърка китките си, после се обърна към Слудиг, опита да развърже възела и като не успя, се обърна към Саймън.
— Подай меча да разрежем това… — започна тролът и изведнъж се опули. — Камъните на Чъку! Саймън, целият ти гръб е в кръв!
„Кръвта ще отвори входа, човешко дете. Ела при нас!“
Саймън се опита да отговори на Бинабик, но не можа. Вместо това несръчно бутна Трън напред и изцапа с кръв гърба на Слудиг. Римърсгардецът, който вече се свестяваше, изстена.
— Докато спеше, го удариха по главата с камък — сърдито каза Бинабик. — Понеже е много едър сигурно. Мен само ме завързаха. — Той сряза вървите на Слудиг с Трън и те паднаха на заснежената земя. После пак се обърна към Саймън. — Трябва да стигнем до конете. Имаш ли достатъчно сила?
Саймън кимна. Главата му бе твърде тежка за врата, а бученето в мислите му отстъпваше място на плашеща празнина. За втори път тази нощ той почувства, че вътрешното му аз се отделя от ограничаващата го обвивка, но този път се страхуваше, че няма да има връщане назад. Насили се да остане прав, докато Бинабик помагаше на замаяния римърсгардец да се надигне.
„Господарят чака в Залата с кладенеца…“
— Всичко, което можем да направим, е да побегнем към конюшните — изкрещя Бинабик, за да надвика заплашителното ръмжене на вълчицата. Тя бе прогонила копачите на няколко метра. — Куантака ще ни води, но не трябва да се бавим, нито да се колебаем.
Саймън се олюля и изпъшка:
— Вземи багажа от абатството.
Дребосъкът го изгледа невярващо.
— Стига глупости!
— Не. — Саймън отпаднало поклати глава. — Няма да тръгна… без… Бялата стрела. Тя… те… няма да им я дам. — Той се взря във вълнуващата се купчина копачи, събрали се на мястото, където бе стояла Скоди, и тръгна към вратата.
„Ще застанеш пред Дишащата арфа, ще чуеш сладкия й глас…“
— Саймън… — започна Бинабик, после бързо направи с ръка знака на кануките за предпазване от луди и изръмжа: — Та ти едва можеш да стоиш прав. Ей сега ще отида.
И преди Саймън да успее да отговори, тролът вече бе изчезнал в тъмното абатство. Върна се след секунди, като влачеше седлата.
— Слудиг ще ги носи — каза Бинабик, като изгледа неспокойно чакащите копачи. — Твърде е замаян, за да се бие, така че ще ни е товарният овен.
„Ела при нас!“
Докато тролът товареше объркания римърсгардец със седлата, Саймън се вгледа в кръга бели очи около тях. Чакащите копачи цъкаха и мърмореха тихичко. Много носеха парцаливи дрехи. Някои стискаха груби ножове с назъбени остриета. Копачите също го гледаха и се поклащаха, подобно на редици черни макове.