Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
Еолаир прибра меча си в ножницата с такъв звън, че проехтя в цялата пещера.
— Ти търсеше Мирния народ, принцесо! И намери нещо също толкова странно, ако не и повече! Град в сърцето на планината! Дуорите, излезли от най-старите ни легенди! Да не би светът долу да е станал толкова луд, колкото и светът горе?
Мейгуин бе не по-малко удивена от Еолаир, но нямаше какво да каже. Гледаше дуорите и пак скърбеше — черният облак, който се бе повдигнал за малко, като че ли отново бе забулил ума й.
— Но вие не сте ситите — най-после каза тя отпаднало. — Тях ги няма. Няма да ни помогнат.
Спътниците на Юис-фидри се приближиха и образуваха полукръг около двамата човеци. Изглеждаха готови да побегнат.
— Ако сте дошли да търсите Зида’я — онези, които наричате сити — каза Юис-фидри, — това ни притеснява, тъй като ние дойдохме тук, за да се скрием от тях. — Той бавно кимна. — Много отдавна отказахме да се покоряваме на волята им и на високомерната им несправедливост и затова избягахме. Мислехме, че са ни забравили, но те не са. Сега, когато сме уморени и малцина, те искат да ни хванат пак. — В очите на Юис-фидри се разпали блед огън. — Дори ни викат през Къса, Свидетеля, който мълча толкова години. Примамват ни и ни подлъгват да се върнем.
— Вие се криете от ситите? — объркано попита Еолаир. — Но защо?
— Някога ние им служехме, дете на Херн. Избягахме. Сега те искат да ни примамят да се върнем. Говорят за мечове, за да ни привлекат… тъй като знаят, че такива изработки винаги са били нашата наслада, а Великите мечове са едни от най-висшите ни творения. Питат ни за смъртни, които никога не сме срещали, нито пък сме чували за тях… а и какво общо бихме могли да имаме със смъртните сега? Вие сте първите, които виждаме от много време.
Графът на Над Мулах очакваше Юис-фидри да продължи, но когато стана ясно, че няма да го направи, попита:
— Смъртни? Като нас? Имената на кои смъртни са ви казали?
— Онази жена от Зида’я — Първата баба, както се нарича — говори няколко пъти за… — той се допита за кратко до другарите си — за Джосуа Без ръце.
— Без ръце?! Богове на земята и потоците, да не би да имате предвид Джосуа Безръкия?! — Еолаир бе смаян. — О, небеса, това е лудост! — Той седна тежко на една от изронените пейки.
Мейгуин се отпусна до него. Вече бе толкова изтощена и разочарована, че не й бе останала сила да се изненадва — но когато най-после отклони поглед от любезните широко отворени очи на дуорите, за да погледне към Еолаир, лицето на графа бе лице на човек, ударен от мълния в собствения си дом.
Саймън се пробуди след полет през черни пространства и крещящи ветрове. Воят продължи, но когато тъмнината се разсея, пред очите му разцъфтя червена светлина.
— Врен, глупак такъв! — пищеше някой. — В кръга има кръв!
Саймън се опита да си поеме дъх и усети нещо да го натиска надолу, така че трябваше да се бори за въздух. За миг се зачуди дали не е затрупан. Или имаше пожар? Около него танцуваше червена светлина. Да не би Хейхолт да се бе подпалил?
Видя огромна фигура, облечена в плющящо бяло, висока колкото дърветата — не, издигаше се високо в небето. Отне му дълги мигове да осъзнае, че лежи на ледената земя, че Скоди стои над него и крещи на някого. Колко дълги?…
Врен се гърчеше на земята на няколко лакътя от него: стискаше се сам за гърлото — очите му бяха изцъклени, — риташе диво и петите му блъскаха по замръзналата кал. Куантака виеше скръбно отнякъде.
— Ти си лош! — крещеше Скоди. Лицето й бе станало розово-лилаво от ярост. — Лош Врен! Разля кръв! Сега ще се нароят! Лош! — Тя си пое дълбоко дъх и изгъргори: — Наказание! — Момчето притрепери като смачкана змия.
Едно тъмно лице наблюдаваше всичко това от пламъците зад Скоди и устата му се кривеше от смях. След миг бездънните черни очи се спряха върху Саймън. Внезапното им докосване бе като леден език, притиснат към лицето му. Той отвори уста да изпищи, но някаква огромна тежест го натискаше по гърба.
„Малка мушице — прошепна един глас в главата му, тежък и тъмен като кал. Глас, който го спохождаше в много сънища, глас с червени очи и горяща тъмнина. — Срещаме те на най-странни места… а и имаш този меч освен това. Трябва да кажем на господаря за теб. Ще му е много интересно. — Последва пауза; нещото в огъня като че ли стана по-голямо, очите му бяха студени черни дупки в сърцето на ада. То измърка: — Погледни се де, човешко дете, тече ти кръв…“