Камъкът на раздялата

Огънят потрепери като от леден вятър, но лицето само наблюдаваше.

— Помощ! Саймън! — Гласът на Бинабик бе прегракнал от страх. — Помогни ни! Развържи ни!

Саймън успя да се превърти и да сгъне колене. Гърбът го болеше, все едно го е ритнал кон. Въздухът пред очите му бе пълен с блестящи снежинки.

— Бинабик! — изстена той. Десетки писукащи черни фигури се отделиха от глутницата, нападнала децата, и се спуснаха към стената на абатството, където лежаха Слудиг и тролът.

— Спрете! Заповядвам ви — спрете! — Скоди бе затиснала ушите си с ръце, като че ли за да се защити от жалостивите писъци на децата. Един малък крак, блед като гъба, се появи за миг от гмежта копачи, после изчезна. — Спрете!

Земята изведнъж изригна навсякъде около нея и бучки лепкава кал опръскаха нощницата й. Десетки паякоподобни ръце се увиха около пълните й глезени, цял рояк копачи се закатериха по краката й, все едно бяха дървета. Нощницата й се изду — те вече се катереха под нея — и накрая тънкият плат се разцепи като претъпкана чанта и се видяха безброй очи, треперещи мършави крака и ноктести ръце, които покриваха отпуснатата й плът. Скоди зина да изкрещи — и една гъвкава като змия ръка се пъхна в устата й чак до рамото. Очите на момичето се изцъклиха.

Саймън най-после успя да се надигне — и в същия миг една сива сянка профуча край него, хвърли се в гъмжащата писукаща купчина, която допреди секунди бе Скоди, и я събори на земята. Мяучещите писукания на копачите се превърнаха в писъци на страх — Куантака чупеше вратове и трошеше черепи, подхвърляше малките телца във въздуха с ликуващо увлечение. Миг по-късно вече бе разпердушинила копачите, нападнали Скоди, и продължи към онези, които бяха връхлетели Бинабик и Слудиг.

Огънят се бе разгорял до огромна височина. Безформеното нещо в него се изсмя. Саймън усети как ужасяващото му веселие го изтощава, как изсмуква живота от него.

„Това е забавно, малка мушице, нали? Защо не дойдеш по-близо да гледаме заедно?“

Саймън се помъчи да не обръща внимание на привличането на гласа, на настойчивата сила на думите му. С последни сили се изправи и се заклатушка надалеч от огъня и от нещото, което се спотайваше в него. Използваше Трън като патерица, въпреки че дръжката се плъзгаше предателски под мократа му от кръв ръка. Раната в гърба му бе само студена болка, далечна, но все пак пареща.

Нещото, което бе повикала Скоди, продължаваше да му се подиграва, гласът му ехтеше в главата му, играеше си с него като жестоко дете с хванато насекомо.

„Малка мушице, къде отиваш? Ела тук. Господарят ще иска да се срещне с теб…“

Борбата да продължи напред бе ужасяваща — животът сякаш изтичаше от него като пясък. Писъците на копачите и радостното ръмжене на Куантака бяха само глухо бучене в ушите му.

В продължение на един безкраен миг той дори не забеляза ноктите, които се впиваха в крака му; когато най-после погледна надолу в лъскавите очи на копача, като че ли видя през прозорец някакъв друг свят, ужасно място, съвсем различно от неговия свят. Чак когато драскащите нокти започнаха да разкъсват крачола му и да се забиват в крака му, това подобно на сън състояние изчезна. С ужасен крясък той размаза сбръчканото лице с юмрук. Още копачи се катереха по краката му. Той ги изрита и запъшка от отвращение, но те изглеждаха безбройни като термити.