Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— А най-голямо Божие чудо, агалар, сме ние с вас, дето сме се събрали всички тук, и всеки от нас поотделно. Човекът е дивното чудо на Аллах, както ни е направил хем еднакви, хем един с друг да не си приличаме. И всяко наше нещо да си е поставено на мястото, без него да не можем и никой да не може да го повтори и да ни го замени. Ако ще би нокътят на малкия пръст на крака да е! Кажете ми, ваша милост, кое не е чудо по нас, дето всеки ден по хиляда пъти го виждаме и пипаме? — разпалено попитах аз и потупах с разтворени пръсти гърдите си. — Крака споменах — него да вземем! Ще рече някой: просто нещо са краката, най-грубата човешка част. Ама я, уважаеми, си представете вашите точно крака и си помислете за тях. За безбройните костици, жилки и мускулчета, преплетени едно в друго и тъй задружни при всяка работа. Как се стягат, разпускат, нагаждат, избутват в такъв ред и съгласуваност, че всички наши приказки и две крачки не могат да опишат. Помислете си за гъвкавото ходило, дето се приспособява към камъче и цепнатина, към грапавини и неравности. За ахилесовото сухожилие, дето свързва петата с якия прасец. За коляното с неговите черупки и захлупки — как ви сдържа то по нанадолнището и каква опора ви е при стръмнини. Ами играта на мускулите при спорен вървеж! Ами пъргавината на ставите! Велико чудо са, господа, човешките крака!

Градските стареи бяха зинали от тая моя възхвала. Докато говорех, измъкнах едната си нога изпод седалището, свивах я и я опъвах пред мен и с пръста си сочех ту стъпалото, ту глезена или бедрото. Като омагьосани погледите се местеха от пламналото ми лице към танцуващия във въздуха крак и никой май не забелязваше, че всъщност аз се чекна доста неприлично на публичното място.

— Ами очите, юначе! Очите! — обади се същият дядо, дето се възхищаваше от някогашната конница.

— Окото е такава тайна, че не смея да я доближа — не се подмамих аз да изпускам краката, че да ловя главата.

Имах още за казване, радостна възбуда ме беше обхванала, защото усещах, че с бърз ход прегазих недоверието на старците. Ако преди малко ги виждах чужди и сдържани, сега ми се струваха близки и мили, доброжелателни родственици, дето одобрително клатят глави пред умното свое дете.

— Може ли машина да иде там, където кракът отива?! — продължих весело. — Да се спусне в тъмно дере, вода да прецапа, да издрапа по остър камънак? И на всяко различно място толкоз сила да отдаде, колкото е потребно? Ако трябва — да пристъпи леко, ако трябва — да скочи като лъв. Тихо да приближи, смело да прекрачи, ловко да избегне преградите. И как всичко е нужно в крака до последната власинка. Нишчица да се скъса, кокалче да се похаби, става някоя да се изметне — отиде, та се не видя. Голям ум има в краката, предвидливост безмерна, защото необхватен ум ги е създал и е предвидил да вложи в тях всичко за всякакви пътища. Помислете си, агалар, ставало ли е нещо на света без съучастието на краката. Ама не за друго — за почитаемия ваш живот си спомнете. Как изкусно и сигурно са ви доближавали те до любовния одър; как като стоманени пружини са ви хвърляли срещу враговете; как са прекрачвали към славата; как умно са отстъпвали пред опасността; и как вярно са ви водили нагоре и надолу, към сладост и към печали и навсякъде, дето Аллах е отредил да бъдете!