Границата
- Автор: МакКаммон Роберт Рик
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Роман, новелла
Электронная книга - «Границата». Краткое содержание книги:
контакт. Вие не сте били готови за това. Намирали сте се твърде далеч от готовността
и те са научили този урок по трудния начин.
- Няма оръжия?- попита притеснен Джеферсън, - Нито едно? Итън, нищо
полезно ли няма тук?
Миротворецът не отговори, вместо това посочи малкия черен куб, означен с
„Аризона, шести май 1979- а“ и попита президента:
- Какво е това?
- За нас е загадка - отвърна Бийл.
Итън вдигна куба. Беше лек и както и със сферата, с него лесно можеше да се
борави с една ръка, а и пасваше точно в дланта. Страните му бяха гладки и безлични,
измеренията - идеални.
- Нито един познат на земята материал - уточни Бийл - не може да го пробие или
да остави следа върху него. Непрозрачен е за рентгеновите лъчи. Нито едно
медицинско или военно устройство, с което разполагаме, не можа да надникне в това
нещо. А то просто си седи и не прави нищо. Учените стигнаха до извода, че ако щеше
да взривява планетата, вече да го е сторило, но се страхуваха толкова много от него,
че го държаха над шейсет години в облицован с олово сейф.
- Може би се очаква да си нарисувате бели точки на него и да го окачите на
огледалото за задно виждане? - предположи Дейв, който беше започнал да осъзнава,
че наистина няма да намерят нищо полезно, а мъглявите и горгоните водят
кошмарна битка над главите им и вероятно няма да успеят да се върнат в Бялото
имение, което само по себе си не беше по-безопасно от широко отворен хангар.
Итън се загледа в предмета. Не можеше да проникне до съдържанието му, но...
- Това също е дар - каза той. - Няма какво друго да е. Въпросът е... какво е
създаден да дарява?
- Никога няма да разберем - въздъхна Бийл.
- Изглежда като страх - прецени Итън.
- Какво? - този път беше ред на Джеферсън да се стресне.
- Като страх. Малък черен куб от страх... - това изказване предизвика
покълването на първоначалната идея семе. - Кажете ми... всеки от вас... от какво
колективно се страхуват хората на тази планета?
- От извънземно нашествие - отвърна Дейв. - Или две извънземни племена да се
сбият над нас.
- Нещо повече - подкани го Итън. - Някакъв страх, който не се е превърнал в
реална възможност в течение на дълго време, много по-дълго от тяхната война.
- Пълно унищожение - предложи Оливия.
- Как? - Миротворецът продължи да оглежда куба, докато чакаше отговор.
- Ядрени бомби - обади се Джеферсън, - Или... не знам. Краят, предполагам. Като
удара, дето е убил динозаврите.
- Сблъсък с голям астероид - кимна президентът. - Дори сега... така, де, преди
всичко това... знаехме, че непрестанно сме под заплаха. Някои минаваха съвсем
наблизо, но го пазехме в тайна. Смятахме, че ако отново ни удари астероид, ще
ликвидира целия живот на планетата.
- И срещу тях сте били безпомощни - додаде Итън, който вече знаеше отговора.
- Имахме планове за извънредни ситуации, но човек получава само една
възможност и ако тя се провали, светът ще свърши.
Миротворецът изпитваше нужда отново да изкашля кръв Колко време можеше
да поддържа тялото си в движение? Не беше сигурен.
Страх... астероиден удар... краят на живота... една възможност и ако се провалим,
всичко свършва...
Усещаше отзвук в себе си. Не можеше да надзърне в куба и да проникне в
извънземната му изработка или цел, но също като мисълта за Бялото имение, не
можеше да изтрие от съзнанието си поредицата от страх, астероиден удар, краят на
живота, една възможност и ако се провалим, край...
- Трябва да намеря начин да го отворя - каза с натежал глас миротворецът.
Тъкмо бе изрекъл тези думи, когато се включи сирена и студен женски глас се
обади от високоговорителите на тавана:
- Нарушители на Ниво едно... Нарушители на ниво две... Нарушители на всички
нива... многобройни нарушители... внимание... внимание... многобройни нарушители
на всички нива...
Итън знаеше, че идват да го убият. Времето на всички в тази стая изтичаше -
също и на хората, сгушени в скривалища по целия свят. Пришълците идваха насам и
нямаше да дочакат това тяло да се разпадне и същността му да се освободи.
Черното кубче лежеше в дланта му.
„Страх - изреди той. - Край на живота. Една възможност. Една.“
Те идваха.
ТРИДЕСЕТ И ЧЕТИРИ
- Невъзможно е! - беше се ококорил Бийл. - Нищо не може да проникне тук!
- Внимание... внимание... нарушители на всички нива... - повтори женският глас,