Границата

на мъгляв кораб, досущ като лъскава хлебарка, да минава само на стотина фута над

главите им. Беше целият в димящи дупки, всяка достатъчно голяма през нея да мине

хеликоптер. Напредваше, двигателите му работеха безшумно, но от умиращите му

системи се разнасяше странно високочестотно цъкане.

В мига, в който рампата се затвори, на тавана светнаха по-ярки осветителни

пръчки. Бяха същите, каквито Итън забеляза и в инсталацията на Бялото имение.

Извънземна технология, както обясни Деримън, захранваше и комплекс С4. Тук,

долу, не се чуваха отгласи от войната в небесата, а само нежното съскане на

въздухопречиствателната система, която пресяваше попадналите вътре прашинки. В

остъклената охранителна будка светнаха лампи, но липсваха пазачи. От двете страни

на будката имаше по една подвижна бариера, боядисана в жълто и с черни

диагонални ивици, но бариерите бяха лесни за заобикаляне. Бийл поведе групата

навътре в комплекса, от дясната му страна вървеше старшина Суарес, а Деримън и

Уинслет - няколко крачки зад него. Президентът спря на два пъти, за да позволи да

ги догони Итън, на когото помагаха Оливия и Дейв.

Стигнаха до асансьор с врати от неръждаема стомана. До него имаше осветена

клавиатура, а над нея - плоско екранче като компютърен монитор. Бийл набра

поредица числа. Опитът не доведе до резултат и мониторът остана празен.

- Дявол го взел - каза президентът, - не мога да си спомня всичките щуротии...

Опита пак, видимо съсредоточен, като спираше след всяка цифра.

Мониторът грейна. Появиха се очертанията на ръка с дланта нагоре, с леко

разперени пръсти и палец отляво.

- Добър вечер, господин президент! - заговори студен и сух женски глас от

говорител, монтиран точно под монитора. - Моля, идентифицирайте се!

Бийл положи дланта си с пръсти и палец, разперени по очертанията. Мониторът

примигна много бързо, все едно направи снимка, и отново потъмня.

- Благодаря, сър - заяви гласът.

Вратите на асансьора се отвориха. Кабината беше голяма, имаше повече от

достатъчно място за дузина души да се настанят удобно и да остане свободно

пространство. На контролното табло бутоните бяха номерирани от едно до пет.

Когато всички се качиха, Бийл натисна „пет“, вратите на асансьора се затвориха и той

се спусна със скорост, от която стомахът се обръща.

- Държиш ли се? - обърна се Дейв към Итън.

Извънземният кимна, но не каза истината. Тялото му беше наранено по-

сериозно, отколкото когато бе проникнал в него. Макар че и тогава имаше вътрешни

увреждания от взривната вълна, липсваха счупени кости. Тъмнокосата жена,

намерена до момчето майка му (наложи се да скрие този факт от него, понеже пълна

с въпроси глава беше по-добре, отколкото да го смажат отговорите) - го беше

притиснала към себе си. Тя, заедно с четиримата възрастни, бе поела пълната сила на