Пророчеството на Валхала [calibre 3.18.0]

- Мамка му! Не мога да стрелям от тук. Трябва да отидем по-долу.

Каган кимна и погледна към объркващата мрежа от черни колони.

- Там - каза той и посочи към точно определен участък от един кристал. Този беше най-широкият, който бяха виждали до момента, представляваше тежък шестоъгълен стълб, вклинен почти хоризонтално през ямата, като че ли от някой великан. - Ще имаме възможност да ги отстраним, преди да са разбрали, че сме тук.

Руснакът направи знак на останалите да продължат напред.

- Не съм сигурен, че е безопасно - подвоуми се Еди.

Светлината от един от глобусите, който се намираше над стълба, разкри пукнатини в структурата му.

- Налага се да рискуваме. Времето ни изтича.

Англичанинът нямаше как да не се съгласи - крилатата раке­та беше на малко повече от двайсет минути разстояние от тях.

- Добре, да тръгваме. Нина, остани на мястото си.

- Не - настоя Каган и слезе по-долу. - Трябва да занесем „Чука на Тор“ при етера колкото се може по-скоро, а и трябва да се вър­нем на повърхността, за да отзовем ракетата. Не можем да чака­ме. - Григори добави нещо на руски на войника, който вървеше най-отзад, и онзи се опита да мине покрай Нина и Бъркли, но няма­ше достатьчно място, за да стори това. - Доктор Уайлд, слез долу.

Въпреки притесненията си Еди кимна на съпругата си.

- О, боже - оплака се жената и предпазливо заслиза надолу.

Каган се озова на следващия мост и с готово за употреба оръжие, тръгна по него. Първо го последва Чейс, а после и Маслов. Англичанинът стигна до средата и погледна надолу... и най-накрая видя ясно онова, което лежеше на дъното.

Ямата се разширяваше в полусферична каверна с дължина около четиресет и пет метра, скалата беше станала черна от изпаренията. Стотици нащърбени сталактити висяха от горе и правеха мястото да прилича на обсидианова зала за мъчения. Жегата беше непоносима, а парливата миризма - болезнена.

Дъното на каверната беше пълно с онова, заради което всички бяха тук, още светлинни глобуси се клатеха на повърхността му.

Това беше етерът.

Езерото от отвратителна първична тиня се точеше бавно, го­леми балони се образуваха и пръскаха отгоре му. Огромните кристални колони се издигаха във всички ъгли от блестящата течност. Някои бяха изтласкани от нея към стените и тавана, където се удряха в непреклонната скала и се ронеха в нея, до­като други се бяха изпънали нагоре към дневната светлина, все едно се съревноваваха помежду си. Субстанцията се точеше мързеливо покрай основите им... Видимо беше, че не се дви­жеше само от топлинния източник под нея. Определено има­ше течение, което започваше от едната страна и се движеше на другата. Черната отрова излизаше за кратко на повърхността, след което продължаваше своето пътешествие през виещите се подземни канали.

Всичко това не беше от такова значение за Еди, от каквото беше за хората долу. Лок, Хойт и екипът им бяха слезли почти до отвратителното езеро, като използваха кристалните колони за пътеки. Както Тува ги беше предупредила, с двамата аме­риканци имаше още шестима души. Всички бяха въоръжени с карабини „Зиг Зауер 516“, а не с автомати. След онова, което се случи в Норвегия и във Валхала, Хойт не искаше да рискува да бъде числено превъзхождан.