Тъмната кула
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #7
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Тъмната кула». Краткое содержание книги:
Сузана-Мия се пренася от „Дикси Пиг“ в стая на ужасите в Тъндърклап. Джейк и отец Калахан, придружавани от животинчето Ко, влизат в ресторанта на Лексингтън Авеню и Шейсет и първа улица, без да подозират колко многобройни и опасни са враговете им…
Роланд и Еди са в Мейн с Джон Кълъм и търсят мястото, на което често са се явявали врати към паралелните измерения. Отчаяно искат да се съберат с другарите си, същевременно си дават сметка, че от значение е само светът, от който искат да избягат…
— ЗНАЕЛИ СТЕ! — извика Джейк толкова силно, че пред очите му изплуваха черни точици за момент, а Роланд отново го сграбчи за китката. Дали наистина щеше да започне да стреля в тълпата, донасяйки още повече смърт на това отвратително място? Не знаеше. Това, което знаеше, бе, че един стрелец не може да контролира ръцете си, сграбчат ли оръжие. — Да не сте посмели да отричате! Знаели сте!
— Чуйте какво ще ви кажа — прогърмя гласът на Роланд. — Приятелите ми и аз — тези, които оцеляхме, макар че съм сигурен, че този, който лежи мъртъв, ще се съгласи с мен — ще оставим това място непокътнато. Тук има достатъчно храна, която да ви стигне до края на живота ви, както и роботи, които да ви готвят, да перат дрехите ви и да бършат задниците ви, ако смятате, че се нуждаете от това. Щом предпочитате чистилището пред изкуплението, останете тук. Ала ако бях на ваше място, бих тръгнал на юг. Следвайте железопътните релси и когато стигнете до Калите, кажете на жителите им какви сте ги вършили, преди те да ви изпреварят, паднете на колене, склонете глави и помолете за прошка.
— Никога! — извика един от Лъчеубийците, но Джейк забеляза, че на лицата на част от тях бе изписано колебание.
— Както пожелаете — каза Стрелеца. — Изрекох последната си дума и следващият, който дръзне да ми каже нещо, може да замлъкне завинаги, защото един от приятелите ми подготвя друг — своя съпруг — да легне в земята, и аз съм изпълнен с мъка и ярост. Ще кажете ли още нещо? Ще предизвикате ли яростта ми? Ако е така, пригответе се да се срещнете с това. — При тези думи той извади револвера си и положи дулото му в сгъвката на дясната си ръка. Джейк пристъпи напред и най-накрая извади своя.
Внезапно се възцари гробовна тишина, а мъжът, който се бе обадил, обърна глава.
— Не ни убивайте, господине! — изрече някакъв човек с горчивина. — Вече ни причинихте достатъчно.
Роланд не каза нищо и тълпата започна да се разпръсква. Повечето бяха безмълвни, ала неколцина ридаеха. Тъмнината скоро ги погълна.
— Уха! — възкликна Динки. Очевидно бе впечатлен от случилото се.
— Роланд — започна Тед, — това, което правеха, не беше само по тяхна вина. Мислех си, че съм ти обяснил това, ала, изглежда, не съм си свършил добре работата.
Стрелеца прибра пистолета си в кобура.
— Справи се прекрасно — рече. — Благодарение на теб останаха живи.
Бяха стигнали до северния край на Парка. Шийми докуцука до Роланд и го погледна с кръглите си, сериозни очи.
— Ще ми покажеш ли къде трябва да отидете, драги? — попита той. — Можеш ли да ми покажеш мястото?
Мястото. Стрелеца бе дотолкова обсебен от мисълта за кога, че съвсем бе забравил за къде. А и спомените му за пътя, който бяха изминали в Ловъл, бяха доста смътни. Тогава Еди беше карал колата на Джон Кълъм, а неговият дин бе потънал в собствените си мисли, съсредоточен върху нещата, които трябваше да каже, за да убеди Джон да им помогне.
— Тед показа ли ти мястото, преди да го изпратиш там? — обърна се Стрелеца към Шийми.
— Да, точно тъй стори. Само дето не знаеше, че ми го показва. Беше нещо като бебешка рисунка… не знам точно как да ти кажа… тъпа глава! Пълна с паяжини! — Телепортът сви пръсти в юмрук и се удари по челото.
Роланд улови ръката му, преди да е успял да се удари отново, и разтвори пръстите му.
— Не, Шийми. Мисля, че разбирам. Намерил си мисъл… спомен от времето, когато е бил малко момче.
Беловласият мъж се приближи към тях.
— Просто няма какво друго да е било — намеси се той. — Не знам защо не го бях осъзнавал досега. Може би защото бе твърде просто. Израснах в Милфорд, а мястото, където се появих през 1960, бе съвсем близо до там. Навярно Шийми е уловил някакъв спомен за разходка с каляска или пътуване с тролея, когато сме ходили на гости на чичо Джим и леля Моли в Бриджпорт. Нещо в подсъзнанието ми. — Той поклати глава. — Знаех, че мястото, където се озовах, ми изглежда познато, ала бяха минали доста години. Автострадата „Мерит Паркуей“ не беше построена, когато бях малък.
— Можеш ли да ми покажеш такава картина? — попита Шийми.
Роланд си помисли за онова място в Ловъл, където бяха спрели на шосе № 7 — мястото, където бе повикал Чевин от Чайвен, но това не бе достатъчно; нямаше никакъв отличителен знак, който да му придаде самобитност. Не и такъв, който да си спомни, де.
В следващия момент му хрумна друга идея. Беше свързана с Еди.
— Шийми!
— Да, Роланд от Гилеад, който се именуваше Уил Диърборн навремето!
Стрелеца се протегна и обгърна с длани главата на стария си познайник.
— Затвори очите си, Шийми, сине на Станли.
Телепортът се подчини, сетне хвана по същия начин главата на Роланд. Той също затвори очи.