Электронная книга - «Огненият легион». Краткое содержание книги:
Опитах се да направя поне крачка, но не успях. Усещането беше такова, сякаш краката ми изведнъж се превърнаха в дънери.
— Не мога — с леко учудване казах аз.
Стил се опита да ме хване за ръката, за да ми помогне, но неочаквано го удари виолетов разряд и го отхвърли назад.
— Охо — изненада се Чез. — Изглежда това нещо не иска да те прекъсват.
— Артефактът може да изсмуче от него всичките му сили!
Алиса се засили и скочи върху мен, надявайки се да ме събори, но и тя беше отблъсната, сякаш около мен се беше появил защитен екран от енергия „вамп“ или нещо подобно.
— Изглежда ще се наложи да изчакаме края на процеса — логично предположих аз, а мислено добавих: „Важното е да свърши преди да свърша аз“.
Шатерци най-накрая координираха магическите си удари и пробиха защитата на Майстор Дефер. Хората начело с Келнмиир се разбягаха в различни страни, за да не попаднат под продължаващите да се сипят върху нас енергийни топки.
— Майстор Дефер се изтощи — загрижено каза Алиса, стоейки до мен. — А ние не можем да издържим ударите на обединените им заклинания.
— Тогава се скрий зад стената — посъветвах я аз. — Мисля, че мен артефактът ще ме защити.
Следващият удар наистина беше насочен право към мен. Да стоя, без да имам възможност да помръдна, и да гледам право към приближаващата се енергийна топка с размер половината от височината ми — това се казва преживяване. Исках да замижа, но разбрах, че дори клепачите не ми се подчиняват. За щастие артефактът оправда надеждите ми и с лекота отби бойното заклинание.
А после всичко свърши изведнъж. От черепа престанаха да излитат заклинания, а самият той престана да свети и се разпадна на червен пясък в дланта ми. Вятърът моментално подхвана част от песъчинките и ги метна към лицето ми.
— Апчхи — гръмко кихнах аз и изведнъж разбрах, че отново мога да се движа.
Земята под краката ни се разтресе като от силно земетресение, появиха се пукнатини, от които мигновено блъвна огън. Гробницата с грохот пропадна под земята и на нейно място изригна огнен стълб. А след огъня започнаха да се появяват неживите. Стотици и стотици червени скелети. Те непрекъснато излизаха и излизаха на повърхността, принуждавайки ни да отстъпваме крачка по крачка. Някои от тях излитаха във въздуха, използвайки заложените от артефакта възможности и моментално започнаха да търсят цели за нападение.
„Спрете“ — мислено изкомандвах аз идващите право към нас скелети, но те изобщо не реагираха на командата ми.
— Спрете! — извиках вече на глас.
Неживите не слушаха и настъпваха към нас. Изглежда, че след самоунищожаването на артефакта връзката ми с намиращите се в скелетите заклинания беше изгубена и те бяха станали неконтролируеми.
— Всички незабавно спрете да използвате Занаята! — рязко наредих аз. — Унищожете всички защитни заклинания!
За щастие, никой от Майсторите не започна да задава излишни въпроси и всички припряно изпълниха командата.
— Дори не се опитвайте да създадете и най-малкото заклинание, това ще привлече вниманието на неживите — за всеки случай поясних аз. — А сега да бягаме оттук без да се озъртаме.
Неживите се намираха точно между нас и шатерската армия. Най-вероятно те биха нападнали всичко, което се движи, но шатерци направиха твърде очаквана грешка — атакуваха скелетите с бойни заклинания. Енергията привлече вниманието на хиляди неживи и те се отказаха да преследват по-малката плячка — нас.
Легионът неживи влезе в бой с шатерци и ние успяхме безпрепятствено да излезем от Зекхар и да продължим бягството си.
Действие 8
Изглежда, че след появата на огромната армия неживи на шатерци не им беше до нас. По думите на Келнмиир, вдигнал се във въздуха да огледа за възможни преследвачи, оставените от нас места сега приличали на филиал на Великото гробище. Дори и ние от земята много добре виждахме надигащото се над града червено зарево и периодичните избухвания от заклинанията на неживите. В нощния полумрак това дори изглеждаше красиво.
„Е, оттеглих се от некромантията с гръм и трясък — помислих си, докато анализирах усещанията си. — И дори останах жив.“
А в оврага недалеч от реката вече ни чакаше групата на Итания.
— Защо се забавихте толкова дълго? — насмешливо попита вампирката. — От половин час вече ви чакаме.
Налягалите по тревата двайсетина спасени души кротко си почиваха и ако при тях имаше храна, отдалеч можеше да изглеждат, сякаш са дошли тук на пикник. Естествено, трябваше да се измият и да им се превържат множеството рани.