Златната клонка
- Автор: Фрэзер Джеймс Джордж
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златната клонка». Краткое содержание книги:
Но какъвто и да е произходът на този обичай, осемгодишният цикъл, изглежда, съвпадал с нормалната продължителност на царската власт и в други части на Гърция, а не само в Спарта. Така например Минос, цар на Кносос (о. Крит), чийто дворец беше открит при разкопки преди няколко години, бил на власт за периоди от по осем години. В края на всеки период се оттеглял за известно време в оракулската пещера на планината Ида, там установявал връзка с божествения си баща Зевс, давал му отчет за управлението си през изминалите и получавал указания, от които да се ръководи през предстоящите осем години. Преданието ясно дава да се разбере, че в края на всеки период свещените способности на царя се нуждаели от презареждане чрез контакт с божеството и без това презареждане той би загубил правото си на трона.
Без да правим ненужно прибързани заключения, можем да предположим, че данъкът от седем младежи и седем девойки, които атиняните били задължени да пращат на Минос всеки осем години, имал някаква връзка с презареждането на царя с енергия за новия осемгодишен цикъл. Преданията за съдбата, която очаквала момчетата и момичетата при пристигането им на о. Крит са различни, но струва ми се, общото мнение е, че ги затваряли в лабиринта, за да бъдат изядени от Минотавъра или поне да останат там до края на живота си. Може би са ги принасяли в жертва, като са ги изпичали живи в бронзова статуя на бик или на мъж с глава на бик, за да дадат на царя и на слънцето, което той олицетворявал, нови сили. Във всеки случай до такива предположения води легендата за Талос, бронзовия човек, който притискал към гърдите си хора, скачал с тях в огъня и те се изпичали живи. Казват, че Зевс го дал на Европа или Хефест на Минос, да пази о. Крит и той обикалял острова три пъти на ден. Според едни версии бил бик, а според други — слънцето. Вероятно е тъждествен с Минотавъра и лишен от митическите си белези, бил чисто и просто бронзова статуя на слънцето, представено като мъж с глава на бик. Може би са принасяли човешките жертви на идола, като са ги изпичали в кухото му тяло или са ги поставяли на наклонените му ръце и оттам са се претъркулвали в огнище, за да подновят слънчевия огън. По този начин картагенците принасяли децата си в жертва на Молох. Слагали децата на ръцете на бронзова статуя с глава на теле и по тях те се плъзгали в огнената пещ, а хората танцували под звуците на флейти и дайрета, да заглушат писъците на горящите жертви. Приликата между критските предания и картагенските обичаи показва, че култът, свързан с имената на Минос и Минотавър, е може би силно повлиян от култа на семитския Ваал. В преданието за Фаларис, тиранина на Агригент и неговия бронзов бик, може би срещаме ехо от подобни ритуали в Сицилия, където влиянието на Картаген имало дълбоки корени.
Племето иджебу, заселено около Лагос, от народността йоруба, е разделено на два клона, които са известни съответно като иджебу оде и иджебу ремон. Клонът оде се управлява от вожд, който носи титлата авуджале и е обвит с голяма тайнственост. До неотдавна никой, дори неговите поданици, не можел да вижда лицето му и ако обстоятелствата го принуждавали да разговаря с някого от поданиците си, той стоял зад параван, който го скривал от погледа му. Другият клон на племето — иджебу ремон, се управлява от вожд, който стои по-долу от авуджале. Г. Джон Паркинсън разбрал, че едно време, след като управлявал три години, този подчинен вожд бил тържествено умъртвяван.
В исторически времена царският пост във Вавилон бил на практика до живот, но на теория мандатът като че ли продължавал само една година. Защото всяка година на празника на Загиуик царят трябвало да възстановява силите си, като се хване за ръцете на статуята на Мардук в големия му храм Езагил във Вавилон. Дори след като Вавилон минал под властта на Асирия, от монарсите на тази страна се изисквало всяка година да узаконяват претенциите си за трона, да идват във Вавилон и да изпълняват древната церемония на новогодишния празник; за някои от тях задължението било толкова тягостно, че вместо да го изпълняват, се отказали от царската титла и се задоволили с по-скромната — управител. Освен това имаме основание да смятаме, че в по-стари времена, макар и не в историческия период, царете на Вавилон, или предшествениците им варвари, са губели не само правото върху своята корона, но и живота си в края на едногодишния царски мандат. Най-малкото до такова заключение ни навеждат следните сведения. Според историка Берозт, а в качеството си на вавилонски жрец той говорел въз основа на обширни познания по въпроса, всяка година във Вавилон чествували празник наречен Сакеа. Той започвал на шестнадесетия ден от месец лус и продължавал пет дни, през което време господари и слуги си сменяли местата, слугите давали заповеди, а господарите се подчинявали. Осъден на смърт затворник обличал одеждите на царя, сядал на царския трон; той имал правото да дава каквито заповеди си ще, да яде, да пие и да се забавлява, да ляга с наложниците на царя. Но като минели петте дни сваляли царските одежди, биели го с бич и го бесели или набивали на кол. През краткото си царуване носел титлата Зоган. Този обичай може да се обясни просто като жестока шега, която си правели по време на веселието за сметка на нещастен престъпник. Но обстоятелствата — правото на лъжецаря да се забавлява с наложниците на царя — говорят решително против такова тълкуване. Като се има пред вид колко ревниво източният деспот пази от други хора харема си, можем да сме съвсем сигурни, че той не би дал разрешение и най-малкото на осъден престъпник да влезе в него, освен ако няма съвсем сериозни основания за това. Основанията едва ли са други, освен че осъденият умирал вместо царя и за да е замяната пълна, било необходимо по време на краткото си управление да се радва на всички царски права. Тази замяна съвсем не е изненадваща. Правилото да умъртвяват царя при появата на симптоми на телесен недъг или в края на определен период е нещо, което царете рано или късно са се постарали да отменят или да изменят. Видяхме как в Етиопия Софала и Ойо, просветени монарси, отменили този обичай, а в Каликут старият обичай да умъртвяват царя в края на дванадесетата година бил изменен така, че разрешили на всекиго в края на периода да нападне царя и в случай че го убие, да управлява вместо него, макар разрешението да било чисто формално, защото по това време царят вземал мерки да е заобиколен от гвардията си. Друг начин да се промени строгото старинно правило виждаме в току-що описания вавилонски обичай. Когато наближавало времето да умъртвяват царя (във Вавилон като че ли краят идвал след едногодишно управление), той абдикирал за няколко дни и през това време управлявал временен цар, който загивал вместо истинския. Отначало временните царе били вероятно невинни хора, дори може би членове на царското семейство; но с развитието на цивилизацията общественото мнение се отвращавало, ако се жертвува невинен човек и може би така се е стигнало дотам, краткотрайната и фатална царска власт да се дава на осъден престъпник. По-долу ще намерим други примери как умиращият престъпник представлява умиращия бог. Защото не бива да забравяме, че както показва случаят с шилуките, царете бивали умъртвявани в качеството им на богове или полубогове и тяхната смърт и възкресение се смятали необходимо и единствено средство за продължаване и запазване на божествения живот за благото на народа и на света.