Златната клонка
- Автор: Фрэзер Джеймс Джордж
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златната клонка». Краткое содержание книги:
Английският пътешественик, когото цитирах, не бил свидетел на описвания от него празник, макар че чул как се гърми в далечината. За щастие в архивата на царското семейство в Каликут са запазени точни описания на тези празници и сведенията за броя на хората, които са загинали на тях. Във втората половина на XIX век ги проучвал г. У. Лоугън с личното съдействие на тогавашния Саморин и от неговото изследване можем да получим точна представа както за трагедията, така и за сцената, на която тя се разигравала периодично до 1743 г., когато се състояла за последен път.
Церемонията, на която владетелят на Каликут залагал короната и живота си на изхода от битката, била известна като Голямото жертвоприношение. Тя се устройвала всяка дванадесета година, когато планетата Юпитер се връщала в съзвездието Рак, и траела двадесет и осем дни, като кулминацията й била по време на осмия лунен астеризъм през месец макамар. Тъй като датата на празника се определяла от положението на Юпитер на небето, интервалът между два празника бил дванадесет години, какъвто е общо взето периодът на въртене на Юпитер около Слънцето. Можем да предположим, че ярката планета е в конкретен смисъл царска звезда и според хората тя управлявала съдбата на владетеля. Ето защо периодът на обиколката й около Слънцето съответствувал на периода на неговата власт на земята. Както и да е, церемонията се извършвала при голяма тържественост в храма Тирунавайи, на северния бряг на р. Понани. Мястото е близо до сегашната ж.п. линия. Докато влакът минава, ще зърнете само за миг храма, почти скрит зад група дървета на брега на реката. От западната му порта към намиращия се на по-малко от километър стръмен рид, по чийто склон все още личат очертанията на три или четири тераси, води абсолютно прав път; той е почти на равнището на оризищата, през които минава, и двете му страни са оградени с чудесни дървета. В съдбовния ден Саморинът заставал на най-горната от терасите. Оттам се открива прекрасен изглед. Погледът минава по равните оризища с виещата се сред тях широка спокойна река и достига на изток до високото плато с гористи склонове; в далечината се извисява голямата верига на Западните Гати, а някъде много далеч, едва различими на синевата на небето, се очертават Нилгерийските или Сините планини.
Но съвсем естествено, че след като ставало дума за съдбата му, очите на Саморина не били насочени към тази далечна гледка. Вниманието му било погълнато от зрелището, което се разигравало наблизо. Защото цялата равнина под него била изпълнена с войска, знамената се веели весело на вятъра, белите палатки на множеството военни лагери се откроявали рязко сред зелените и златисти поля на оризищата. Повече от четиридесет хиляди бойци били събрани там да защищават царя. Но ако равнината гъмжала от войници, пътят, който я пресичал от храма до мястото, където стоял той, бил свободен. По него не се мяркала жива душа. От двете страни го затваряла ограда от колове, а от нея стърчали, насочени към празния път, жив плет от копия, стиснати в здрави десници, остриетата им се срещали в средата и образували блестяща стоманена арка. Всичко било готово. Царят размахвал меча си. В същия момент на стоящия до него слон поставяли голяма, украсена с розетки верига от масивно злато. Това бил знакът. Тогава при портите на храма се забелязвало раздвижване. От тълпата излизала група начернени със сажди мечоносци. Току-що се били нахранили за последен път в живота си и приятелите им давали последна благословия и се прощавали с тях. След миг те тръгвали по алеята от копия, сечали и замахвали наляво и надясно към копиеносците, извивали се, въртели се и се гърчели сред остриетата, сякаш нямали кости. Напразно. Един по един падали, някой по-близо, друг по-далеч от Саморина, умирали не за сянката на една корона, а да докажат пред света своята несломима смелост и изкуството си да въртят меча. През последните дни на празника се повтаряла отново и отново същата великолепна проява на смелост, същата безплодна саможертва. Но може би не е съвсем напразна такава саможертва, ако доказва, че има хора, които предпочитат честта пред живота.