Златната клонка
- Автор: Фрэзер Джеймс Джордж
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Златната клонка». Краткое содержание книги:
„Необикновен обичай имат в Бенгалия — пише един стар специалист по история — царската власт много рядко се наследява от потомците. …Който убие царя и успее да седне на трона, бива признат незабавно за цар; всички емири, везири, войници и селяни незабавно му се подчиняват и признават властта му и го смятат дотолкова свой владетел, колкото предишния княз и се подчиняват безпрекословно на заповедите му. Бенгалците казват: «Ние сме верни на трона; подчиняваме се и сме на онзи, който седи на трона.»“ Подобен на този обичай съществувал по-рано в малкото царство Пасиер на северния бряг на о. Суматра. Старият португалски историк де Барош, който ни съобщава за него, отбелязва с изненада, че никой умен човек не би искал да е цар на Пасиер, тъй като поданиците не оставяли своя монарх дълго да живее. От време на време хората, обхванати от някаква ярост, хуквали по улиците и крещели злокобните думи: „Царят трябва да умре!“ Когато царят чуел песента на смъртта, знаел че часът му е ударил. Човекът, който нанасял смъртния удар, бил от царско потекло и веднага след като извършел кървавото си дело и седнел на трона, го признавали за законен цар, стига да успее по някакъв начин за един ден да си запази мястото необезпокояван. Но цареубиецът не винаги успявал да постигне това. За времето, което прекарал в страната Фернао Периш д’Андради, който се отбил там за товар подправки на път за Китай, заклали двама царе и при това по най-мирен и редовен начин, без ни най-малък признак на вълнение или бунт в града, където всичко било нормално, сякаш всеки ден ставали убийства или екзекуции на царе. Нещо повече, имало случай, когато в един-единствен ден трима царе се издигнали до опасното си положение и после поели пътя към праха. Хората защищавали обичая, който смятали за много похвален, дори за божествена институция, като казвали, че бог не би допуснал такова високопоставено и могъщо същество като царя, който управлява като негов заместник на земята, да загине насилствено, ако не го заслужавал напълно с греховете си. Подобен обичай имало и у древните славяни. Когато пленниците Гун и Ярмерик успели да убият царя и царицата на славяните и хукнали да бягат, били следвани от варварите, които викали след тях, че ако се върнат, ще управляват вместо убития монарх, тъй като с древен държавен закон тронът наследявал онзи, който убиел царя. Но бягащите цареубийци не се вслушали в обещанията, защото смятали, че са примамка да ги върнат и убият. Те продължили да бягат и виковете и шумът на варварите постепенно стихнали в далечината.
Там, където трябвало да умрат от собствена или чужда ръка при изтичането на определен брой години, царете съвсем естествено са се постарали да делегират болезненото си задължение, заедно с някои привилегии на властта, на заместник, който да бъде умъртвен вместо тях. Изглежда, че някои малабарски князе са прибягнали до такова разрешение. Така един специалист по история на този регион съобщава, че „по определени места самодържецът делегирал на местни хора цялата власт както изпълнителна, така и съдебна, за определен период. Тази институция се наричала «талаветипаротиам» или «власт, получена в замяна на обезглавяване»… Тази длъжност имала срок пет години, през които носителят имал върховна, деспотична власт в границите на своята юрисдикция. При изтичането на петте години му отсичали главата и я хвърляли надалеч така, че да падне сред голяма тълпа селяни и всеки се надпреварвал да я хване. Който успеел, получавал поста за следващите пет години.“