Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война
- Автор: Гашек Ярослав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светомир Иванчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война». Краткое содержание книги:
През това време готвачът-окултист завърши писмото си и започна да го препрочита, доволен очевидно от начина, по който беше спазил нормите на военната цензура.
„Мила жено!
Когато получиш тия редове, аз ще се намирам вече от няколко дни във влака, защото заминаваме за фронта. Не се радвам особено, тъй като във влака човек е принуден да бездействува и не може да се чувствува полезен, в нашия офицерски стол сега не се готви, храната се получава на определени гари. Много ми се искаше през време на пътуването ни през Унгария да сготвя на господа офицерите сегедински гулаш, но не ми провървя. Може би като пристигнем в Галиция, ще ми се отдаде възможност да сготвя шоуле, истинско галицийско, гъска, задушена с булгур или ориз. Повярвай ми, скъпа Хеленке, аз наистина се старая да подсладя грижите и труда на господа офицерите. От полка ме преместиха в бойния батальон — това винаги е било най-съкровената ми мечта, — за да мога по тоя начин, макар и с оскъдни средства, да приведа в най-добър ред офицерската походна кухня. Помниш ли, скъпа Хеленке, когато заминавах за полка, ти ми пожела да попадна на добри началници. Пожеланието ти се изпълни и аз не само че не мога да се оплача, но, напротив, трябва да кажа, че всички господа офицери са наши истински приятели и особено към мене те се отнасят просто бащински. В най-скоро време ще ти съобщя номера на поделението, за да можеш да ми пишеш…“
Писмото на Ходоунски беше рожба на обстоятелствата. Готвачът-окултист го написа, след като скъса окончателно отношенията си с полковник Шрьодер. Последният винаги го беше покровителствувал, но, не щеш ли, на прощалната вечеря с офицерите от батальона, който заминаваше на фронта, по една нещастна случайност за него не бе достигнала порция роле от телешки бъбрек. Тогава полковник Шрьодер го изпрати на фронта заедно със заминаващия батальон и повери полковата кухня в ръцете на някакъв нещастник, учител от института за слепи в Кларов.
Готвачът-окултист хвърли последен бегъл поглед върху написаното. То му се струваше твърде дипломатично. У него въпреки всичко съществуваше надеждата да се задържи поне малко настрана от бойната линия. Каквото и да разправяха някои, но според него все пак и на фронта има възможности за кръшкане.
Още като цивилен, редактор и собственик на окултистко списание за задгробни науки, той беше написал голям трактат, в който развиваше тезата, че никой не бива да се бои от смъртта, и трактат за преселението на душите.
Сега и той отиде да кибичи над Швейк и Ванек. Между двамата играчи в момента не съществуваше никаква разлика в чиновете. Те не играеха вече сами. Към тях се беше присъединил Ходоунски.
Свръзката Швейк най-просташки ругаеше фелдфебела Ванек:
— Ако мога да ви разбера, на! Как можете да играете така идиотски? Та не виждате ли, че той играе „без“. Аз нямам никакво каро, а пък вие не подавате осморка и като най-тъпо говедо му хвърляте момче спатия и той, идиотът му с идиот, разбира се, спечели.
— Какво сте се разциврили заради една загубена карта? — възпитано му отговори фелдфебелът. — Сам вие играете като идиот. Да не взема да изсмуча от пръстите си осморка каро, като нямам изобщо никакво каро, а само пики и спатии, разбирате ли бе, простак с простак?
— Брей, че умник, а защо не играхте коз? — каза Швейк с усмивка. — Същото се случи веднъж долу в пивницата „У Валешови“. И там един такъв мухльо имаше коз, но не го игра, ами подхвърляше само най-слабите си карти и даваше възможност на всекиго да се качва над него. А пък какви карти имаше! От всички бои най-силните. Да не мислите, че имам някакъв интерес да играете коз, аз и тогава нямах никакъв интерес, пък и останалите играчи също. Както беше тръгнало, щяхме да се разсипем да му плащаме. Най-после аз му казах:
— Господин Херолд, бъдете така любезен, играйте коз и недейте става идиот.
А той взе, че ми се сопна — можел да играе, каквото си иска, да не сме знаели много, защото той бил с висше образование. Но това му излезе малко скъпичко. Кръчмарят беше наш познат, келнерката ни беше много близка, даже нещо повече, и затова можахме да обясним на постовия стражар, че всичко е в абсолютен ред. Първо на първо, обяснихме му ние, от страна на въпросния господин е истинско безобразие да нарушава нощната тишина с викане „помощ“. Какво от това, че се е подхлъзнал на заледения тротоар пред кръчмата и си е разбил носа? Ние и с пръстче не сме го докоснали. Той играеше с иле, казахме ние, и когато разбрахме тая работа, така бърже офейка, че се е пльоснал на тротоара. Кръчмарят и келнерката ни подкрепиха и потвърдиха, че ние наистина сме се държали с него дори прекалено джентлеменски. Той аслъ друго и не заслужаваше. От седем часа вечерта до полунощ беше си поръчал само една бира и една сода, правеше се на не знам какъв си господин, защото бил професор, а пък от карти разбираше колкото свиня от кладенчова вода. Кой ще раздава сега?