Повелител на сенките [bg]

— Не исках да ставам нахален, но…

Дру бе побързала да отиде в кухнята и не искаше да се върне с празни ръце. Това бе нещо, което би направило едно уплашено тринайсетгодишно момиче, не някой на шестнайсет. Или за колкото годишна я мислеше той. Не беше уточнила.

— Хайме?

Той се показа от банята, по дънки. Тъкмо си навличаше тениска и Дру зърна черна татуировка (не Знак, а думи на латиница), плъзнала се по мургавата кожа, преди тениската да покрие плоския му корем. Взираше се безмълвно в него, докато той се приближи и си взе кифличка, като й намигна.

— Благодаря.

— Няма защо — отвърна Дру тихичко.

Той приседна на леглото, ръсейки трохи, а черната му коса се къдреше от влагата. Дру остави предпазливо чинията върху тоалетката. Докато отново се обърне към него, той вече беше заспал, подложил ръка под главата си.

Тя се покатери върху нощното шкафче, обвила ръце около себе си. Виждаше Диего в цветовете и извивките на лицето на Хайме. Сякаш някой беше взел Диего и го беше изострил, правейки всичките му ъгли по-отчетливи. Още думи бяха татуирани около китката му и се скриваха под ръкава на тениската му. На Дру й се прииска да знаеше испански достатъчно добре, за да си ги преведе.

Отправи се към вратата, с намерението да го остави да си почине.

— Не си отивай.

Тя се обърна рязко и видя, че очите му бяха полуотворени и ресниците им хвърляха сенки върху прекалено острите скули.

— Отдавна не съм имал някой, с когото да си поговоря.

Дру приседна на ръба на леглото, а той се излегна по гръб, с ръце под главата. Беше сякаш изтъкан от дълги крайници, черна коса и ресници като паякови крачка. Всичко в него бе леко разкривено, докато у Диего имаше само прави линии, като в книжка с комикси. Дру се опита да не го зяпа.

— Разглеждах лепенките на нощното ти шкафче. — Беше ги купила в един магазин на Флийт Стрийт, когато с Даяна отидоха за сандвичи. — Всичките са от филми на ужасите.

— Обичам филмите на ужасите.

Хайме се усмихна широко и кичур черна коса му влезе в очите. Той го отметна назад.

— Харесва ти да те плашат?

— Филмите на ужасите не ме плашат — отвърна Дру.

— Не е ли това идеята? — Изглеждаше искрено заинтригуван. Дру не помнеше кога за последен път някой бе изглеждал искрено заинтригуван от любовта й към старите филми на ужасите. Джулиън понякога оставаше да гледа „Хотел на ужасите" заедно с нея, но тя знаеше, че го прави само от братска привързаност.

— Спомням си Тъмната война — рече тя. — Спомням си как с очите си видях да умират хора. Баща ми беше един от Помрачените. Върна се, само че не беше… не беше той. — Тя преглътна мъчително. — Когато гледам страшен филм, знам, че каквото и да се случи, аз ще бъда добре, когато свърши. Знам, че хората в него са просто актьори и че след края на снимките са си отишли у дома. Кръвта е фалшива и е била отмита.