Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— Тогава ще ти я върна — каза Нимю и нежно погали челото на глинената фигура. — Аз ще ти върна Сийнуин — обеща Нимю, — но първо ти трябва да ми дадеш онова, което е най-скъпо за мен. Това е цената.
— И какво е най-скъпото за теб? — попитах аз, макар да знаех отговора.
— Трябва да ми донесеш Екскалибур, Дерфел — каза Нимю, — трябва да ми доведеш и Гуидър.
— Защо Гуидър? — попитах аз. — Той не е син на владетел.
— Защото беше обещан на Боговете, а Боговете настояват да получат онова, което им е обещано. Трябва да ми го доведеш преди да се изпълни следващата луна. Ще доведеш Гуидър и ще донесеш меча там, където водите се срещат под Нант Ддуу. Познаваш ли мястото?
— Знам го — мрачно казах аз.
— И ако не ми ги дадеш, Дерфел, тогава, кълна се, страданията на Сийнуин ще се увеличат. Ще посадя червеи в корема й, ще превърна очите й в течност, ще направя така, че кожата й ще започне да се бели, а плътта й ще гние по трошливите й кости, и макар че тя ще се моли за смърт, аз няма да й я изпратя, ще й пращам само болка. Нищо освен болка.
В този миг ми се искаше да убия Нимю. Някога тя бе моя приятелка, а веднъж дори се любихме, но сега бе толкова далеч от мен, потънала в свят, в който духовете бяха реални, а реалните хора — играчки.
— Доведи ми Гуидър и ми донеси Екскалибур — продължи Нимю, единственото й око проблясваше в мрака на пещерата, — и аз ще освободя Сийнуин от Отвъдното й тяло, а теб от клетвата ти към мен и ще ти дам две неща.
Тя се пресегна зад себе си и измъкна някаква дреха. Тръсна я да я разгъне и аз видях, че това беше моето старо наметало, което ми бе откраднато от Иска. Тя зарови в наметалото, намери нещо и го вдигна към мен, стиснала го между палеца и показалеца си. Държеше малкия изчезнал ахат от пръстена на Сийнуин.
— Меч и жертва за приношение — каза тя, — срещу наметало и камък. Ще го направиш ли, Дерфел?
— Да — казах аз, не защото имах намерение наистина да го направя, а защото просто не знаех какво друго да кажа. — Сега ще ме оставиш ли с нея? — попитах аз.
— Не — усмихна се Нимю. — Но ако искаш ще я оставя да си почине тази нощ. Искаш ли? Тогава, Дерфел, тази единствена нощ аз ще й дам отдих. — Нимю издуха пепелта от глината, извади боровинките и измъкна амулетите, забодени по фигурата. — Утре сутрин пак ще ги сложа — каза тя.
— Не!
— Не всичките — обеща тя, — но всеки ден ще ги увеличавам докато чуя, че си дошъл там, където водите се срещат при Нант Ддуу. — Нимю измъкна обгорено парче кост от глинения корем. — А когато получа меча — продължи тя, — моята войска от луди ще накладе такива огньове, че нощта на Самейн ще се превърне в ден. И Гуидър ще се върне при теб, Дерфел. Ще стои в Свещения съд и Боговете ще му върнат живота с целувка. Олуен ще легне с него и той ще тръгне към славата с Екскалибур в ръка. — Нимю взе кана с вода и разля малко по челото на глинената фигура, после нежно погали лъщящата глина. — Сега върви, — каза тя, — твоята Сийнуин ще поспи, а Олуен трябва да ти покаже още нещо. Призори ще си тръгнеш.
Аз се запрепъвах след Олуен, пробивайки се път през хилещата се тълпа от ужасни същества, които се натискаха към пещерата. Танцуващото момиче ме заведе в друга пещера. Вътре видях втора глинена фигура, този път на мъж. Олуен вдигна пръст към нея и се изкикоти.
— Аз ли съм това? — попитах аз, защото видях, че глината бе гладка и без белези, но като се вгледах по-отблизо забелязах, че очите на човешката фигура бяха издълбани.
— Не, лорд — отвърна Олуен, — това не си ти.
Тя се наведе и взе една костена игла, оставена между краката на мъжа.
— Виж — каза Олуен и заби иглата в глиненото стъпало. Някъде зад нас се чу вик, причинен от болка. Олуен се изкикоти. — Пак — каза тя, и забоде иглата в другото стъпало. Гласът отново извика от болка. Олуен се засмя, после ме хвана за ръката. — Ела — каза тя и ме поведе към една цепнатина в стената на пещерата. Коридорът се стесни, после изведнъж като че ли свърши пред нас, защото виждах само неясното сияние на огъня, отразен от висока скала. Но после различих някаква клетка, направена на самия край на тесния пролом. Там растяха два огромни глога, върху стволовете на които бяха заковани кръстосани груби дъски, така че образуваха затворническа клетка. Олуен пусна ръката ми и ме бутна напред.
— Утре ще дойда да те взема, лорд. Там има храна.
Тя се усмихна и избяга.
Най-напред си помислих, че грубата клетка е някакъв подслон и че като се приближа ще намеря вход между дъските, но врата нямаше. Клетката се намираше в самия край на процепа, а обещаната храна чакаше под единия глог. Намерих твърд хляб, сушено овнешко и кана с вода. Седнах, разчупих самуна. Изведнъж нещо помръдна в клетката и аз трепнах разтревожен, когато някакво същество несигурно се заклатушка към мен.