Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— Защото нямаше да дойдеш — каза Нимю. Нейните луди същества се струпаха около трона й като придворни, други подклаждаха огньовете, а един душеше глезените ми като куче. — Ти никога не си вярвал — обвини ме Нимю. — Молиш се на Боговете, но не вярваш в тях. Никой вече не вярва както трябва, с изключение на нас — и Нимю махна с откраднатия жезъл, обгръщайки с него полуслепите, сакатите и лудите, които я зяпаха с обожание. — Ние вярваме, Дерфел.
— И аз вярвам — отговорих аз.
— Не! — изпищя Нимю и някой от съществата под дърветата също изпищяха ужасени. Тя насочи жезъла срещу мен. — Ти беше с Артур, когато той взе Гуидър от огньовете.
— Нима очакваше Артур да седи и да гледа как убивате сина му?
— Очаквах, глупако, да видя как Бел слиза от небето и въздухът свисти и гърми край него, а звездите се пръскат като листа при буря! Това очаквах! Това заслужавах!
Тя отпусна глава назад и изпищя срещу облаците. Всички луди завиха с нея. Само Сребърната Олуен мълчеше. Погледна ме с полуусмивка, като че ли ми казваше, че само тя и аз бяхме нормални в това убежище на луди.
— Това исках! — викна срещу мен Нимю сред какофонията от виещи гласове. — И ще го постигна — добави тя и стана, освободи се от прегръдката на Олуен и ми направи знак с жезъла да се приближа. — Ела.
Последвах я между двата изправени камъни по пътека, която водеше в една пещера в скалата. Не беше дълбока пещера, в нея имаше място само колкото да легне по гръб гол човек, и отначало ми се стори, че виждам гол мъж да лежи в сенките на пещерата. Олуен застана до мен и се опитваше да ми хване ръката, но аз я отблъснах, а през това време лудите ме притиснаха отвсякъде, мъчейки се да видят какво лежи на каменния под.
Малък огън блещукаше в пещерата, и на мъждивата му светлина видях, че това не беше мъж, легнал на скалата, а глинена фигура на жена в естествен ръст с грубо оформени гърди, разтворени крака и някакво елементарно лице. Нимю наведе глава да влезе в пещерата и клекна край главата на глинената фигура.
— Ето твоята жена, Дерфел Кадарн — каза тя.
Олуен се засмя и вдигна очи с усмивка към мен.
— Жена ти, лорд! — поясни тя, в случай че не съм разбрал.
Аз се вгледах в гротескната глинена фигура, после в Нимю.
— Моята жена ли?
— Това е Отвъдното тяло на Сийнуин, глупако! — каза Нимю, — а аз съм нейната гибел.
В дъното на пещерата имаше изпокъсана кошница — Кошницата на Гаранхир, и тя бе от Съкровищата на Британия. Нимю извади от нея букетче изсъхнали горски плодове. Наведе се притисна една боровинка в непечената глина, от която бе направено женското тяло. — Нова рана, Дерфел! — каза тя, и аз видях, че по глинената повърхност имаше и други боровинки. — И още една, и още една! — Тя се смееше, докато вкарваше боровинките в червената глина. — Да й причиним ли болка, Дерфел? Да я накараме ли да пищи?
Като каза това, тя извади груб нож от колана си, Ножа на Лауфродед, и заби очуканото му острие в глинената глава на жената. — О, сега тя пищи! — каза ми Нимю — Опитват се да я задържат на леглото, но болката е толкова силна, толкова силна!
Тя завъртя острието в глината и аз внезапно побеснях. Наведох се и нахлух в пещерата. Нимю веднага пусна ножа и насочи два пръста към глинените очи.
— Да я ослепя ли, Дерфел? — изсъска тя срещу мен. — Това ли искаш?
— Защо правиш това?
Тя хвана Ножа на Лауфродед, забит в измъчения глинен череп.
— Да я оставя ли да поспи — изграчи тя, — или може би не?
Лудият й смях изпълни пещерата, тя грабна желязна лопатка от Кошницата на Гаранхир, загреба живи въглени от димящия огън и ги пръсна по тялото, а аз си представих как Сийнуин се тресе и пищи, гърбът й се извива от внезапната болка. Като видя безсилния ми гняв, Нимю отново се заля от смях.
— Защо го правя ли? — попита тя. — Защото ти ми попречи да убия Гуидър. И защото ти можеш да върнеш Боговете на земята. Ето защо.
Вгледах се в нея.
— А ти си луда — тихо казах аз.
— Ти пък какво знаеш за лудостта? — озъби ми се тя. — Ти и твоето разумче, твоето трогателно разумче. Нима можеш да ме разбереш ти? О, болка! — и тя заби ножа в глинените гърди. — Болка! Болка! — Лудите същества зад мен отново завиха с нея. — Болка! Болка! — екзалтирано повтаряха те, едни пляскаха с ръце, други доволно се смееха.
— Спри! — викнах аз.
Нимю, клекнала над измъчваната фигура, замръзна с вдигнат нож.
— Искаш ли си я обратно, Дерфел?
— Да — едва сдържах сълзите си.
— Тя е най-скъпото ти нещо нали?
— Знаеш, че е така.
— По-скоро би легнал с това — посочи Нимю към грозната глинена фигура, — отколкото с Олуен?
— Не бих спал с никоя друга жена освен със Сийнуин — казах аз.