Господарят на войната

Усещах само, че пътеката ни върви стръмно нагоре, но накъде? Минахме през някаква глинеста почва, а ръката на Олуен здраво ме държеше. По едно време като че ли вървяхме по билото на висок връх, където вятърът свиреше в ушите ми, а Олуен пя странна песничка за елфи.

— По тия възвишения все още има елфи — каза ми тя след края на песента. — Из цяла Британия са избити, но тук не. Виждала съм ги. Те ме научиха да танцувам.

— Добре са те научили — казах аз, без изобщо да вярвам на приказките й, но в същото време усещах странно спокойствие от допира на топлата й ръка.

— Наметалата им са от есенни паяжини — каза тя.

— Не танцуват ли голи? — подразних я аз.

— Че какво могат да скрият наметала от есенни паяжини, лорд — отвърна тя с упрек в гласа, — но защо трябва да крием красивото?

— Спиш ли с елфи?

— Един ден и това ще стане. Но засега не. Ще спя във времето след кралете. С тях и със златни мъже. Но преди това ще трябва да легна с още един солен мъж. Корем до корем с друго изсъхнало нещо от сърцевината на Свещения съд.

Тя се засмя и дръпна ръката ми. Оставихме билото зад нас и се заизкачвахме по полегатия тревист склон на друг по-висок хребет. Там, за първи път откакто луната се бе скрила зад облаците, видях светлина.

Далеч отвъд една тъмна котловина имаше друго възвишение, а в него изглежда имаше още една долина, дълбока и пълна с огнена светлина, а склоновете й ярко сияеха в черния мрак. Стоях и несъзнателно продължавах да държа ръката на Олуен, а тя се засмя доволно, като видя с каква изненада зяпах внезапно появилата се светлина.

— Това е земята преди кралете, лорд — каза ми тя. — Там ще намерите приятели и храна.

Пуснах ръката й.

— Кой приятел би проклел така Сийнуин?

Олуен отново ме хвана за ръка.

— Хайде, лорд, вече сме близо — каза тя и ме поведе надолу по склона, като се опитваше да ме накара да тичам, но аз не исках. Вървях бавно, защото си спомних какво ми бе казал Талиезин сред вълшебната мъгла, която бе предизвикал на Каер Кадарн; че Мерлин му бе заповядал да ме спаси, но аз може и да не му благодаря за това, и докато се приближавах към огнената паст, все повече се страхувах, че скоро ще разбера какво е имал Мерлин пред вид. Олуен ме дразнеше, подиграваше се на страховете ми, а очите й искряха, отразили огненото сияние. Аз обаче продължавах да вървя с натежало сърце. На входа на долината стояха на пост копиеносци. Изглеждаха свирепи, омотани в кожи, копията им бяха с груби дръжки и грубо изработени върхове. Не издадоха и звук когато минахме край тях, макар че Олуен весело ги поздрави, после ме поведе надолу по пътеката към димящото сърце на долината. Там долу се виждаше дълго тясно езеро, цялото обградено от огньове, а до тях имаше малки колиби, сгушени сред ниски горички от разкривени дървета. Цяла войска хора имаше там — виждаха се поне двеста огъня.

— Хайде, лорд — каза Олуен и ме помъкна отново надолу. — Това е миналото и това е бъдещето. Тук се срещат всички времена.

Това, казах си аз, е долина сред планините на Поуис. Скришно място, където отчаяният би могъл да намери убежище. Никаква среща на времената, убеждавах сам себе си аз, но въпреки това мрачни предчувствия изпълниха със страх сърцето ми, докато Олуен ме водеше към колибите край езерото, където лагеруваше войската. Мислех, че хората там спят, защото бе късна нощ, но около нас се струпа цяла тълпа от мъже и жени да ни гледа. Странни същества бяха тези хора. Някои се смееха без причина, други ломотеха безсмислици, трети потрепваха. Видях разкривени лица, слепи очи, заешки устни, сплетени коси, извити крайници.