Талисманите на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #4
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Талисманите на Шанара». Краткое содержание книги:
Тя бе застанала встрани от останалите — от Трис и Барсимон Оридио, от водача на независимите Падишар Крийл и неговия грубоват приятел Чандос и от загадъчния командир на Троловете Топора. Те всички се бяха обърнали с поглед към долината, сякаш всеки от тях обмисляше една и съща загадка — връзката между мъглата, мрака и смъртта. Всички мълчаха. Стояха тук откакто бе пристигнала новината, че Федерацията е предприела ново настъпление. Още не се бе разсъмнало, светлината още бе под гребена на хоризонта на изток, небето бе покрито с облаци, светът бе зона на мрака.
Рен бе обзета от дълбоко отчаяние. То проникна чак до мозъка на костите й и я обзе цялата, сякаш нямаше край. Когато Гарт умря, си мислеше, че плаче за последен път, но загубата на Фавн отново извика сълзите и скръбта и тя започваше да си мисли, че те повече не ще я напуснат. Имаше чувството, че кожата й е одрана и кръвта тече, оставяйки нервите й оголени и чувствителни. Имаше чувството, че целият смисъл на живота й се свеждаше до изпитание на волята и издръжливостта й. Сърцето й я болеше от мъка и на душата й бе пусто.
— Това беше само един Пискун — изсъска Стреса неубедително, когато я намери около полунощ. Тя й разказа за смъртта на Фавн, но смъртта не беше нещо ново за Стреса.
— Те се раждат, за да умрат, Рен, Кралице на Елфите. Не се измъчвай за това.
Думите й нямаха за цел да я наранят, но тя не можа да не им възрази:
— Нямаше да говориш така, ако страдах заради теб.
— Фююют. Един ден ще страдаш и за мен — Комбинираната котка само сви рамене. — Такъв е животът. Пискунът загина, за да те спаси. Сам е пожелал така.
— На никой не му се иска да умира — думите бяха горчиви и сурови. — Дори и на един Дървесен пискун.
А Стреса отвърна:
— Но той сам си е избрал да се жертва, не е ли така? После изчезна отново, дълбоко в горите на запад, за да следи дали нещо няма да се появи оттам и да предупреди Елфите. Тя чувстваше, че се отдалечават един от друг. Стреса бе диво създание, а тя — не. Някой ден щеше да поеме нанякъде и да не се върне и последната й връзка с Мороуиндъл щеше да изчезне. Тогава всичко ще остане само спомен — началото на това, което бе сега, краят на онова, което е била на времето.
Чудно й бе как продължава да се чувства същата, след като животът й толкова се бе променил.
А може би се лъжеше, правеше се на непроменена, когато всъщност се бе променила и просто не можеше да го приеме. Тя се намръщи в мрака, като оглеждаше мястото на кръвопролитието и се питаше каква част от нея бе надживяла ужасите на Мороуиндъл и каква част е била завинаги загубена. Искаше й се да има някой, когото да попита за това. Но повечето от онези, които би могла да попита, бяха мъртви, а останалите живи не бяха склонни да й отговорят. Налагаше се сама да си отговори на собствения си въпрос и се надяваше отговорът и да бъде истинен.
Падишар Крийл обърна изпитото си лице, взирайки се внимателно в нея, но тя не даде вид, че го забелязва. От изгрев слънце не бе разговаряла с никого измежду тях, дори и с Трис, обгърната в самотата си като в защитна броня. Най-сетне независимите бяха дошли и довели със себе си Топора и скалните Тролове — силите, за които се бе молила, но най-неочаквано бе престанала да се интересува от това. Тя не искаше Елфите да загинат, но убийствата я караха да се поболява. Вчерашната битка бе завършила с оттегляне, без да предвещава някакъв изход и днешната не обещаваше нищо по-различно. Войската на Федерацията бе престанала да бяга, бе се прегрупирала и ето че настъпваше наново. Те няма да престанат да настъпват, мислеше си тя. Разполагат с достатъчно хора за това. Присъединяването на независимите и Троловете увеличи шансовете на Елфите да оцелеят, но не даваше основание за надежда, че Федерацията може да бъде спряна. Можеха да получат подкрепления от градовете, южно от Тирс. Несекващ поток, ако е необходимо. Нашествието щеше да продължи, за да отблъсне Елфите към Западната земя и единственото, което оставаше още нерешено, бе колко дълго щеше да продължи това унищожение.
Тя се опита да преодолее мъката и отчаянието си, ядосана на себе си, че допуска подобна слабост. Една Кралица на Елфите не може да си позволи да се предава, сгълча се тя. Кралицата на Елфите винаги трябва да вярва.
Ах, нима имаше още в какво да вярва?
В това, че Пар и Кол Омсфорд са живи и притежават Меча на Шанара, отговори си тя убедено. В това, че Морган Лех тръгна да ги намери. В това, че Уокър Бо е върнал Паранор и Друидите. Че повелите на Аланон са изпълнени, че тайната на Шадуините е известна и че има надежда за тях. Тя имаше толкова източници на вяра и трябваше да черпи сили от тях.