Пир за врани
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #4
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пир за врани». Краткое содержание книги:
Бриен пропусна това покрай ушите си.
— Ако благоволи милорд, колко души яздят с Хрътката?
— Щестима. Или шейсет, или шестстотин. Зависи кого ще попиташ. — На Рандил Тарли явно му беше омръзнал този разговор. Понечи да си тръгне.
— Ако аз и скуайърът ми ви помолим за гостоприемство, докато…
— Моли се колкото щеш. Няма да те търпя под покрива си. Сир Хюл Хънт пристъпи напред.
— Простете, милорд, но този покрив все още е на лорд Мутън. Тарли го изгледа смразяващо.
— Мутън има куража на червей. Няма да ми говорите за Мутън. Колкото до вас, милейди, казват, че баща ви е добър човек. Ако е така, съжалявам го. Някои мъже са благословени със синове, други с дъщери. Никой не заслужава да бъде прокълнат с такова нещо като вас. Живейте или мрете, лейди Бриен, но не се връщайте в Девиче езеро, докато аз управлявам тук.
„Думите са вятър — каза си Бриен. — Не могат да те наранят. Ще те облеят и ще се отнесат“.
— Както заповядате, ми… — опита се да отвърне, но Тарли се отдалечи, преди да е успяла. Излезе от двора като в сън, без да знае накъде отива.
Сир Хюл я догони.
— Има ханове.
Тя поклати глава. Дума повече нямаше да размени с Хюл Хънт.
— Помните ли „Миризливата гъска“? Наметалото й още миришеше на нея.
— Защо?
— Да се срещнем там утре по обед. Братовчед ми Алин беше един от хората, пратени да открият Хрътката. Ще говоря с него.
— Защо ще го правиш?
— Защо не? Ако успеете в това, в което се провали Алин, ще мога да го дразня години наред.
В Девиче езеро все още имаше ханове, тук сир Хюл не грешеше. Някои от тях обаче бяха изгорели след многото набези и още не бяха възстановени, а оцелелите бяха пълни до пръсване с мъже от войската на лорд Тарли. Двамата с Подрик ги обиколиха до един, но никъде нямаше свободни легла.
— Сир? Милейди? — каза Подрик, когато слънцето залезе. — Има и кораби. Корабите имат легла. Хамаци. Или нарове. Койки де.
Хората на лорд Рандил още обикаляха на гъсти рояци по кейовете, като мухите по главите на тримата Кървави глумци, но сержантът им позна от пръв поглед Бриен и я пусна да мине. Местните рибари привързваха лодките за нощта и гласовито хвалеха улова си, но я интересуваха по-големите съдове. В пристанището имаше няколко, макар че един, галеасът „Дъщерята на Титана“, прибираше въжетата, за да отплава с вечерния отлив. Двамата с Подрик обиколиха останалите кораби. Собственикът на „Момичето на гларуса“ я взе за пристанищна курва и им отвърна, че корабът му не е публичен дом, един стрелец с харпун от някакъв ибенски китоловец предложи да купи момчето й, но по другите извадиха повече късмет. Бриен купи на Подрик портокал от „Морски скитник“, търговска гемия, току-що дошла от Староград през Тирош, Пентос и Дъскъндейл.
— Градът на гларуса е следващият — каза й капитанът. — Оттам покрай Пръстите до Систъртън и Бял пристан, ако бурите позволят. „Скитникът“ е чист, няма толкова плъхове като на други, а за ядене имаме дори пресни яйца и масло. Милейди да не търси превоз на север?
— Не. — „Още не“. Изкушаваше се, но…
Докато вървяха към следващия кей, Подрик почна:
— Сир? Милейди? Ами ако милейди се е прибрала у дома? Другата милейди, искам да кажа. Сир. Лейди Санса.
— Те изгориха дома й.
— Все пак. Там са боговете й. А боговете не могат да умрат. „Боговете не могат, но момичетата могат“.
— Тимеон беше жесток човек и убиец, но не смятам, че ни излъга за Хрътката. Не можем да тръгнем на север, преди да разберем със сигурност. Ще има други кораби.
В края на пристанището поне си намериха най-сетне подслон за нощта на борда на една разнебитена от бурята търговска галера с името „Господарката на Мир“. Беше пострадала лошо, след като бе загубила мачтата и половината си екипаж в бурята, но собственикът нямаше пари, за да я поправи, така че с радост взе петаците от Бриен и ги пусна да преспят с Подрик в една празна каюта.
Нощта мина неспокойно. Бриен се буди на три пъти. Веднъж — когато заваля дъждът, и веднъж от едно пращене, което я накара да си помисли в съня, че Дик Чевръстия се промъква, за да я убие. Втория път се събуди с нож в ръка, но разбра, че няма нищо. В мрака на тясната каюта й трябваше малко време, докато си спомни, че Дик Чевръстия е мъртъв. Когато най-сетне отново се унесе, засънува мъжете, които беше убила. Подскачаха около нея, подиграваха й се, посягаха да я ощипят, а тя ги сечеше с меча си. Сечеше ги на тънки кървави късове, но те продължаваха да се въртят около нея… Шагуел, Тимеон и Пъг, да, но и Рандил Тарли също, и Варго Хоут, и Червения Ронет Конингтон. Ронет държеше роза. Когато й я подаде, тя отсече ръката му.