Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
Лиан изми лицето й. Главата й се люшкаше в ръцете му, очите й блуждаха. Той я хвана по-здраво и се огледа за лодката. Нямаше я.
Отблъсна се с крака, за да погледне по-надалеч — от лодката нямаше и помен. Вълна заля очите му. „Наистина съм тъпанар — кореше се окаяно. — Дори Пендер е по-умен. Ако не беше той…“
Но къде ли беше Пендер? В тази тъма можеше изобщо да не ги открие. Или просто да ги зареже. Погледът на Лиан шареше в търсене на брега, но той не знаеше накъде да се взира. А и бездруго нищо нямаше да види в мрака. Водата беше толкова студена, че вече изтръпваше. Нямаше да се наложи да чака дълго смъртта.
37. Старият град
Лиан си мислеше, че плува с Каран от часове, макар че изобщо не бе изтекло толкова време. После чу скърцането на весла, лодката внезапно се появи и умелата ръка на Пендер я насочи толкова близо до тях, че Лиан се пресегна и се хвана за борда. Пендер издърпа веслата и извлече от водата първо Каран, после и него. Уви ги с едно платнище, но вятърът ги смразяваше.
— Тя трябва да седи до огън и да пие нещо топло — отсече лодкарят. — Отиваме на брега.
Лиан седеше прегърбен под платнището и гледаше дебелото му грозно лице с безмерно уважение.
Нататък по брега намериха ивичка пясък, свряна между скални издатини. Навътре растеше гъста гора, а между скалите — пирен. Пендер заби носа на лодката в пясъка. Запалиха два големи огъня и сложиха Каран между тях, пояха я поред с рядка супа и сладък чай. Накрая тя заспа, но кошмарите започнаха отново. Два пъти скачаше и побягваше в мрака, така че се наложи да я вържат.
Сутринта изглеждаше по-добре, колкото и да беше изнемощяла. Вятърът се обърна от юг, имаше надежда да пътуват по-бързо. Вдигнаха платното и се понесоха право към Туркад.
В утрото на осмия ден след бягството им от Сит цялото небе на запад беше покрито с димна завеса. Лодката заобиколи врязания в морето нос и навлезе в дълбоките, защитени от бурните води на Порт Кардасон, най-огромното пристанище по бреговете на Мелдорин, морската врата към прастария град Туркад. Пристанището беше претъпкано с морски съдове — от грамадни кораби, целите в жълти платна, пристигнали чак от Крандор с товар от подправки и коприна, накити и рядка дървесина, до мъничките рибарски кюли. Гористи хребети се спускаха досами водата и между тях имаше скътани безчет дълги тесни заливчета. Морето пред пристанището беше осеяно с мънички островчета — на някои стърчаха фарове, бележещи безопасния път, който тук се отклоняваше вляво.
На половин левга навътре зад три скалисти острова беше градът — пъстро петно на фона на назъбените възвишения, които сякаш го изтикваха към морето. Минаха между островите, пак свърнаха на запад, плъзнаха се по дълбоките сини води на Порт Кардасон и стигнаха до ширналата се мътилка на Туркадския залив.
Лиан оглеждаше всичко опулен.
— Колкото и да съм пътешествал, друг такъв град не съм виждал. Сигурно са изсекли цели гори, за да го построят.
— Не си и подушвал друг такъв, така де! — вметна Пендер и си запуши носа.
Вятърът носеше от север тежка воня на развалена риба и други гнусотии.
Каран, която наглед почти се опомняше, промълви:
— Винаги е бил място на злочестини за мен.
Туркад не беше най-големият град в Мелдорин, но останалите не можеха да му съперничат по древност — дори по времето на Шутдар беше стар. Целият бряг бе покрит с гигантско натрупване на пристани, скелета, складове, кейове — навлизаха във водата върху яки колони, почернели от катран, с надстроени по три, четири, че и по пет етажа върху тях. Някои достигаха на дължина цели хиляда стъпки. Всичко това заемаше поне една левга от залива. Някои постройки още бяха здрави, други се бяха наклонили, подовете на трети бяха провиснали към вълните. Имаше свързващи мостчета с греди колкото дънер на старо дърво, укрепени с ленти почернено желязо. Този неимоверен градеж незабележимо затъваше в тинята, обаче отгоре рисковано се издигаха нови равнища — пристанищното градче Хлун, чиито облечени в роби обитатели контролираха всички морски превози от и до Туркад.
— Морето се надига, а земята потъва — отбеляза Каран. — Те неспирно строят ново върху старото. Най-древната част на града прилича на айсберг — повечето е под водата.
Лодката се провираше на зигзаг в гъмжилото и спря до внушителен пристан. Водата лъщеше мазно.
Изкачиха се по стъпала, сякаш създадени от великани, и стигнаха до черната площадка. Пендер издири един чиновник, плати му таксата и придирчиво прочете разписката. Без нея на мига щеше да се прости с лодката си.