Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
Масанд! Лиан изобщо не знаеше къде е това място и дори дала е в пределите на Туркад. Отдалечи се малко от стражниците и седна на едва ниска каменна стена. Питаше най-учтиво всеки минувач как да се добере до Масанд, където живеел Мендарк. Достатъчно беше да чуят името, за да се махнат припряно. Той закрачи бавно надолу, чудеше се какво да прави. Ненадейно хлапето се озова до него. Лиан предположи, че подобни умения са полезни за оцеляването в този град.
— Къде искаш да отидеш? — попита момичето с гласец, тъничък като краката му. — Мога да те заведа.
— В Масанд.
— В Масанд ли? — Момичето го изгледа невярващо. — Че за к’во ти е?
— Това си е моя работа. Знаеш ли къде е? Ще ти платя добре.
Веднага осъзна грешката си. Сега трябваше да й даде десеторно повече от обичайното. Е, още имаше пари, а и не си струваше да се пазари за дреболии.
— Знам. Ще те заведа. — Тя се озърна през рамо. — Ама не оттука. Слез под хълма. Ще те намеря.
Момичето пак изчезна някъде. Лиан допусна, че му е заръчала да се върне на крайбрежната улица. Нямаше друг избор и щом стъпи на настилката там, хлапето изникна от някаква уличка със сергии, на които продаваха възможно най-противни гнили зеленчуци.
Лиан я огледа по-зорко — нерядко тези бездомни деца се подчиняваха на бандити.
По-опърпан дребосък от нея май не бе виждал. Не личеше някоя от прокъсаните вехтории по тялото й да е била прана някога. Светлата й коса беше сравнително чиста, затова пък окълцана с нож малко над раменете. Имаше твърде издължено лице за дете, остър нос и изпъкнала брадичка. Невинността в големите очи с цвят на лешник беше учудваща за хлапе, отрасло на улицата. По босите й крака имаше засъхнали кални пръски, но по ръцете нямаше видима мръсотия. Такава беше донякъде противоречивата картинка пред очите му.
Време беше да се замисли. След няколко часа щеше да се стъмни. Седна до една масичка на открито и извика да му донесат чай. Момичето стоеше наблизо и го гледаше.
— Дете, как се казваш?
— Лилис.
— Лилис. Искаш ли нещо за пиене, гладна ли си?
Тя го зяпна недоверчиво. Защо пък някой ще й плаща обяда? Преценяваше го, както и той нея. Изглеждаше угрижен и уморен, имаше дълбоко врязани сенки под очите. Дрехите му бяха протъркани и измърляни от дълго пътуване, по тях съхнеше сол. Но не приличаше на човек, от когото да се бои, а гласът му беше толкова благ и топъл, че неволно го хареса. А и беше прегладняла. Още не бе яла този ден, макар че с всяка от трите медни монети щеше да си купува огризки за цяла седмица, ако успееше да ги опази.
— Да — призна. — Гладна съм.
Седна срещу него, за да е по-далеч.
Лиан нямаше представа какво обичат децата, но в такъв студен ветровит ден избра паница с гъста супа, а когато хлапето обра със залък и последните капки в своята, а той посръбваше бавно чай, взе за нея чаша убийствено сладък горещ шоколад. Такава наслада тя преживяваше за пръв път. Въртеше из устата си всяка глътчица и ту зяпваше чашата, ту очите му.
— Сега да вървим в Масанд.
Хлапето скочи охотно, поклони му се от благодарност и го поведе бързо, но по обиколен маршрут, като начесто се оглеждаше, към южно предградие на каменист нос, навлизащ в морето.
По пътя попита:
— Ти к’во работиш?
Той обясни какво върши разказвачът, описа библиотеката в Чантед, дори й разказа къса история, подходяща за детски ум. Времето минаваше приятно и незабелязано. Лили го слушаше смълчана, но не забравяше да се озърта във всички посоки — това беше задължение на водача. На едно място, в най-напрегнатия момент от сказанието, когато гибел заплашваше героинята, студената й ръка хвана неговата и я стискаше, докато не излязоха под ярък уличен фенер.
Вече се бе смрачило, ръмеше ситен дъждец. Оказа се, че Масанд е от старите квартали на града, макар и извън очертанията на първите крепостни стени. Състоеше се от две части — каменни здания на билото и по-новите, край огромното пристанище.
Убежището на Мендарк се намираше във вила на една скална издатина, под която склонът се спускаше стръмно към кейовете. Имаше висока ограда от базалт, тук-там напукана. По земята се виждаха купчини дялан камък, личеше, че оградата е потегната набързо. Високата желязна порта беше открехната. Лиан я бутна и тя се отвори с ръждиво скърцане. В будката на пазача не завари никого, макар че в огнището имаше запалени дърва. Широката масивна къща беше по средата на запусната морава с бели и сини цветчета. В единия ъгъл седем тънки каменни кулички стърчаха над залива, някои само малко по-високи от сградата, други извисили се на повече от двадесет разтега. Всяка завършваше с купол от кован метал, по който блещукаха отражения от светлините на града.