Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
— Не и от неговата гледна точка. Все едно. Отдавна ми се иска са те попитам за друго. Какво ли беше?… О, да, за новото „Предание за Възбраната“, което си разказал в Чантед. Никакви подробности не успях да науча.
— Уистан не разрешава. Изхвърли ме от Школата, защото отказах да му се подчиня.
— Тъй ли било? Е, бездруго беше време да напуснеш Школата.
— Канех се да те попитам за това — нерешително промълви Лиан. — Какво ще изискваш от мен?
— Какво ли не, но до това ще стигнем по-късно. Засега чакам само отговори! Какво толкова различно имаше в твоето сказание?
Лиан му обясни за убийството на сакатото момиче и подчерта:
— Значи някой е проникнал потайно в кулата.
— Интересно! Какво те притеснява? Аа… Върви по коридора, клозетът е вляво. — Младежът излезе. — Талия, ти какво ще кажеш?
— Май е открил нещо важно.
— Може би, но е вероятно накрая да излезе празна работа, както с толкова други прекъснати нишки към миналото. Питам се обаче прав ли е Тенсор, че който и да е влязъл пръв в изгорената кула, трябва да е бил от тримата карони? Най-добре ще е да се поровим в това.
— Мендарк, кажи ми защо стана покровител на Лиан.
— Беше си очевидно, че има безмерни заложби, но се нуждаеше от възможно най-доброто обучение. Както и ти преди него! Имам нужда от човек и с неговия талант. Миналото и бъдещето ни са оплетени, а кой ще ги разнищи по-добре от един летописец?
— Мислех си, че искаш да те възхвалява във Велико предание след смъртта ти.
Мендарк се подсмихна, без да се смути.
— И това го има.
Лиан се върна и довърши историята за скиталчеството си.
— Така пристигнахме тук сутринта и след дълго дирене дойдох при вас.
Макар че непрекъснато умуваше над съня си в Шазмак, след като прочете „Предания на аакимите“, и се питаше съществува ли митичната Тълкувателна плоча, не сподели това с Мендарк. Тази тайна щеше да остане само негова. Но някой ден, когато му се отплатеше за дълга и го завареше в добро настроение, щеше да се опита да научи от него още за Възбраната. Нищо не можеше да угаси желанието му да разбера кой е убиецът на сакатото момиче.
— Каран е тук — в Туркад, и носи Огледалото?! — Мендарк буквално изхвърча от креслото. — Говедо такова! Защо не я доведе тук? Да ти напомня ли какво ми дължиш?
— Тя не искаше. Страхува се. И е готова да даде Огледалото единствено на някоя си Фейчанд.
— Фейчанд! — повтори Мендарк. — Чувал съм за нея. Незначителна чародейка. И защо точно на нея?
— Не знам. Има още нищо. Каран често сънува как Рулке се надига и отхвърля оковите.
— Рулке ли? Той е в неразрушим затвор.
— Някой бди ли над Нощната пустош?
— Аз бдя. Но всички предпазни мерки са непокътнати. Може би изпитанията са увредили ума й.
Лиан се разстрои, щом чу друг да изрича на глас собствените му опасения, затвори очи и се облегна в креслото.
— Къде е Каран сега? — остро попита Талия и ги върна в настоящето — Сама ли е?
— Да.
— Тогава да вървим. — Мендарк вече бе взел наметалото си. — Тя е изложена на страшна опасност. Целият свят сякаш е потърсил убежище в Туркад — и добрите, и злите, а армиите на Игър са на броени дни оттук. Тя умее ли да си служи с Огледалото?
— Не казва, а аз не умея — убедих се. Няколко дни беше у мен, приложих всичко, което бях прочел или чул, но виждах само своето лице.
— Нима очакваше друго? — добродушно попита Мендарк. — Тъкмо ти би трябвало да знаеш, че такова изкуство се учи, и то много дълго.
На излизане минаха през портата и в будката за пазача Лиан видя двама твърде намусени мъже. Излязоха на улицата.
— Какво се чува за войната? Сит още ли се брани? — попита Лиан.
Талия завъртя глава.
— Превзет е преди дни, всички земи на юг са завладени. И ти си видял дима. Игър изгаря всичко пред себе си.
— Мендарк, а тебе какво те е сполетяло?
— Отнеха ми властта. Може би заслужено. Струва ми се, че прекалено съм затънал в миналото. И е крайно време да поискам отплата от всички, които ми дължат нещо. Но за това по-късно, както казах.
Вървяха припряно в мрака. Върху тях се изливаше порой, рядко срещаха някого по улиците. Веднъж на Лиан му се привидя Лилис някъде отзад. След около час бяха в странноприемницата. Той потропа и макар че наближаваше полунощ, Каран се обади веднага:
— Кой е?
Лиан й отговори и тя колебливо дръпна резето. Държеше ножа си и не го прибра, когато видя лицето му.
— Къде беше?… — започна заядливо, но видя другите двама в коридора, пребледня и понечи да побегне.
— Доведох Мендарк, както се уговорихме — веднага я успокои той.
— А коя е жената? Познавам я отнякъде.
Фенерът подчертаваше тъмните кръгове около очите й. Тя го вдигна към лицето на Талия.