Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
— Още колко ще я чакаш?
— Не много. Защо ли дойдох? Тук е по-зле и от Шазмак — там поне ме обичаха. Сърцето ми подсказва, че всичко отива на зле, но къде да се дяна? Това бреме ми натежа прекомерно.
„Е, най-после няма за какво да спорим — рече си Лиан. — Остана ни едно-единствено убежище. Хем Мендарк ще ни помогне, хем ще върна дълга си към него“.
— Да тръгнем на север към Туркад. Мендарк ще те закриля.
— А, да. Мендарк! Знаех си, че пак ще подхванеш тези приказки, щом няма на кого да се опра. И при какви ли условия ще ми предложи закрилата си? Не, ще разчитам Фейчанд да се върне. Туркад е последния шанс.
Дните се точеха мъчително в тази теснотия. Каран се държеше сприхаво и капризно, явно беше уплашена. На петия ден войските на Игър доближиха по южния бряг и обсадиха Сит. Старицата им носеше два пъти на ден храна и вода, само че дажбите намаляваха. Лиан запълваше времето си с писане. Носеше дневника си в торбичка на колана от страх да не загуби бележките си за „Предание за Огледалото“.
В късната нощ седеше на пода, увит в одеяло, и на немощната светлина от огнището се мъчеше да чете една книга, намерена в шкафа. Каран спеше отсреща. По коридора отекнаха тежки стъпки, изскърцаха дъски и пред вратата някой зашепна.
Вратата се отвори и влезе мъж с дълъг кожух. По кестенявата му коса и брада и по раменете му лепнеше сняг. Бе висок колкото Лиан и млад, но вече напълняваше в кръста. Погледна го, отвори уста, но видя и омотаната в одеяла Каран на пода и отиде при нея.
Наведе се и я раздруса грубо за рамото. Тя се стресна, седна и отблъсна ръката му. Махна кичурите от очите си и се изправи.
— Кой си ти?
— Гистел. Какво търсите тук?
— Какво търся ли?! — кресна Каран — Къде е Фейчанд? Искам да говоря спешно с нея по заръка на Мейгрейт.
— От много седмици не е идвала — ядоса се и Гистел. — Я обясни коя си! Казваш, че идваш по заръка на Мейгрейт, ние обаче знаем, че тя е пленница във Физ Горго, накъдето тръгна сама.
— Аз я придружих. Избягах, а после и тя си е върнала свободата. Обещах да дойда за среща с Фейчанд тук и това ми струваше много мъки.
— Фейчанд тръгна отдавна — неохотно изръмжа Гистел. — Безпокоеше се ще бъде ли изпълнена задачата. Може би е отишла да освободи Мейгрейт. Не знам, защото не споделя с мен, а оттогава няма никакви вести. И какъв е този противен зейн? Как се осмеляваш да го доведеш тук?!
Каран скочи и замахна с крак да го ритне в слабините. Гистел отскочи заднешком, спъна се и тупна в огнището, по главата му се посипаха сажди. Лиан прихна.
— Да не си повторил тези думи! — каза Каран със заплашително спокойствие. — Той ми помагаше във всичко, значи е направил услуга и на нея.
Гистел избърса чернилката от лицето си и стана. Очите му святкаха злобно, но пък виждаше, че Каран е посегнала към ножа си.
— И къде е тя? — пак натърти Каран. — Щом проклетото Огледало е толкова важно, защо не е тук да си го вземе? Изобщо не съм го искала! — Неочаквано измъкна Огледалото от джоба си и го захвърли в краката на Гистел. — Ето ти го! Носи го където искаш и й го пази. Аз си изпълних задължението.
Металното руло звънна, търкулна се по пода, бавно се разгъна и изведнъж се опъна в блещукащ лист. Лицето на Гистел се скова от неудържимо изкушение. Мигът се проточи. Той полека се наведе да го вземе. Пръстите на Каран се свиха около дръжката на ножа. А неговите пръсти докоснаха Огледалото и се отдръпнаха. Гистел вдигна глава, видя изражението й, внимателно се изправи, заобиколи Огледалото и излезе.
С плувнали в сълзи очи Каран пристъпи към Лиан и опря глава в рамото му. Той я прегърна.
— И аз не съм роден за такива дела — прошепна в косата й. — Какво ли не бих дал, за да съм в Чантед, да седя кротко в кръчмата с чаша до лакътя или да разказвам до огнището в тази дъждовна нощ, а вятърът да си вие безсилен навън. И аз натрупах причини да имам зъб на Мендарк.
36. Бегълци
На другия ден Каран се събуди с чувството, че е изоставена в злонамерен, но и равнодушен свят. Навън беше дъждовно, ветровито и студено. Бурята бе разместила керемиди, от часове по стените се стичаше вода и се събираше на пода, просмукваше се в килима. Стаята се размириса на престаряло куче.
Тя се стресна, щом си спомни най-натрапчивата част от сънищата си.
— Нещо страшно е сполетяло Шазмак — промълви отпаднало. — Сънувах го.
Лиан, свит на топка под одеялата си при огнището, изпъшка и дръпна завивките от лицето си. Жадуваше да поспи още поне два-три часа. Надигна се и се опита да я слуша внимателно.
— Сънувах уелмите. Връхлитаха на многобройна унищожителна орда, но не приличаха на онези, които познавам. Аакимите бяха безсилни срещу тях, както и аз през онази нощ.