Крахът на титаните [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Серия: ХХ век #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-52-4
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Крахът на титаните [bg]». Краткое содержание книги:
След няколко минути колата спря и мъжете измъкнаха Лев навън. Намираха се пред някакъв склад. Улицата беше пуста и тъмна. Лев долавяше миризмата на езерото и разбираше, че са близо до водата. С мрачен фатализъм заключи, че мястото е добро за убийство. Няма да има свидетели и трупът, вързан в чувал с няколко тухли, ще потъне със сигурност на дъното на езерото Ери.
Мъжете го завлякоха в склада. Лев опита да се стегне. Досега не се беше забърквал в такава неприятност. Не вярваше, че може да се отърве с приказки. „Защо правя такива работи“, питаше се той.
Складът беше пълен с нови автомобилни гуми, наредени на купчини по петнадесет или двадесет. Мъжете го отведоха между камарите към дъното на помещението и спряха пред една врата, охранявана от поредния здравеняк, който ги спря с вдигната ръка.
Никой не продумваше.
След минута Лев се обади:
— Гледам, че имаме да чакаме. Да ви се намира колода карти?
Мъжете дори не се усмихнаха.
Най-сетне вратата се отвори и излезе Ник Форман. Горната му устна беше подута и едното му око беше отекло и затворено. Когато видя Лев, Ник каза:
— Трябваше да го направя. Инак щяха да ме убият.
„Така значи“, рече си Лев, „открили са ме чрез Ник.“
Към вратата на кабинета приближи слаб очилат мъж. „Опредено не е Вялов“, помисли Лев — „този е твърде хилав.“
— Вкарай го, Тео — нареди слабият.
— Веднага, господин Найъл — отвърна водачът на биячите. Кабинетът напомни на Лев за уютната къщурка, където се беше родил. Вътре беше прекалено топло и задимено. На масичка в ъгъла бяха наредени икони.
Зад стоманено писалище седеше необичайно широкоплещест мъж на средна възраст. Беше облечен в скъп на вид ежедневен костюм, имаше якичка и вратовръзка, а на ръката, с която държеше цигарата, се забелязваха два пръстена.
— Каква е тая шибана смрад? — попита той.
— Съжалявам, господин Ви. Повърнато — каза Тео. — Взе да се репчи, трябваше да го поуспокоим и си върна обяда.
— Пуснете го.
Освободиха ръцете на Лев, но останаха до него.
Господин Ви го огледа.
— Получих съобщението ти — рече той. — Че би трябвало да съм по-любезен.
Лев събра смелост. Нямаше да умре с хленч.
— Вие ли сте Йосиф Вялов?
— Ей Богу, и тебе си те бива. Да ме питаш кой съм.
— Търсих Ви.
— Ти си търсил мен!
— Семейство Вялови ми продадоха билет от Петербург до Ню Йорк и ме зарязаха в Кардиф — каза Лев.
— Е, и?
— Искам си парите обратно.
Вялов го изгледа продължително. Накрая се засмя.
— Какво да правя, харесваш ми.
Лев затаи дъх. Означаваше ли това, че Вялов няма да го убие?
— Имаш ли работа? — попита го Вялов.
— Работя за Вас.
— Къде?
— В хотел Санкт Петербург, в конюшнята.
Вялов кимна.
— Мисля, че можем да ти предложим нещо по-добро.
II
През юни 1915 година Америка се приближи с още една стъпка към войната.
Гас Дюър бе ужасен. Според него не трябваше Съединените щати да влизат в Европейската война. Американският народ и президентът Удроу Уилсън бяха на същото мнение. Ала по някакъв начин опасността наближаваше.
Кризата настъпи през май, когато немска подводница торпилира Лузитания, британски кораб със сто седемдесет и три тона пушки, муниции и снаряди. Освен това корабът превозваше две хиляди пътници, сред които сто двадесет и осем американски граждани.
Американците бяха потресени, сякаш бяха станали свидетели на убийство. Вестниците се тресяха от възмущение.
— Народът иска от Вас да направите невъзможното! — гневно рече Гас на президента, докато двамата се намираха в Овалния кабинет. — Искат да сте твърд с германците, без при това да рискувате влизане във войната.
Уилсън кимна в знак на съгласие. Вдигна поглед от пишещата машина и отговори:
— Нито един закон не гласи, че общественото мнение трябва да е разумно.
За Гас спокойствието на президента беше достойно за възхищение, ала и леко дразнещо.
— Как ще се справите с това, по дяволите?
Уилсън се усмихна и разкри грозните си зъби.
— Гас, да не би някой да ти е казал, че политиката е лесна?