Друговремец [bg]

- На следващия ден го открих под прозореца ни, където го изхвърли Джейми. Имах намерение да ти го донеса и да те питам за него, но забравих.

Тя замислено почука с нокът по предните си зъби и поклати глава.

- Не, не бих казала, че знам. Но може би има начин да разбера кой ви го е оставил.

- Наистина ли?

- Да. Ела вкъщи утре сутрин и тогава ще ти кажа.

Отказа да доуточни, завъртя се, разпервайки зеленото си наметало, и ме остави да я следвам както мога.

Поведе ме далеч през хълмовете, в галоп, когато пътят го позволяваше, пеша, когато не можеше да язди. На час езда от селото спряхме край поточе, обградено от върби.

Прекосихме го и се залутахме сред хълмовете. Беряхме останалите къснолетни растения, както и зреещите ранноесенни боровинки и гъстатата жълтеникава плесен по стволовете на дърветата в сенчестите долчинки.

Гейли се скри в папратите над мен, докато аз остъргвах трепетликова кора в кошницата си. Върху фината кора бяха застинали капчици смола, като замръзнала кръв, озарени в наситено червено.

От захласа ми ме изтръгна някакъв звук и вдигнах глава в посоката, откъдето бе дошъл.

Отново се чу - високо проплакване, като скимтене. Сякаш идеше отгоре, от една скална вдлъбнатина на хребета. Оставих кошницата си на земята и се закатерих.

- Гейли! - извиках. - Ела! Някой е оставил бебе там!

Дращенето и ругатните й я предшестваха нагоре по хълма, докато си проправяше път през храсталаците. Беше зачервена, раздразнена и скубеше съчки от косата си.

- Какво, в името Божие... - поде тя, но след това се хвърли напред. - Исусе Христе! Остави го!

Тя грабна бебето от ръцете ми и го остави където го бях намерила, в една вдлъбнатина в скалата. Беше гладка и с формата на купа, по-малко от метър в диаметър. От едната й страна имаше плитка купичка мляко, а в краката на бебето имаше букет диви цветя, вързани с червен конец.

- Но... Болно е! - възпротивих се яростно и отново понечих да взема детето. - Кой би изоставил болно дете?

Болестта си личеше - личицето бе зеленикаво, с тъмни кръгове под очите, а юмручетата махаха изтощено под одеялото. Когато го бях взела на ръце, детето беше отпуснато - чудех се има ли изобщо силата да плаче.

- Родителите му - каза Гейли и ме хвана за лакътя. - Остави го. Да се махаме.

- Родителите му? - изумено попитах. - Но...

- Това е сменено дете - рече тя нетърпеливо. - Остави го и идвай. Веднага!

Повлече ме след себе си и се върнахме сред растителността. По целия път до долу не спрях да се противя. Накрая, когато я принудих да спрем, бяхме зачервени и без дъх.

- Какво искаш да кажеш? Не можем просто да изоставим болно дете на открито. Как така е сменено?

- Не може да не знаеш какво е това. Когато феите откраднат човешко дете, оставят друго на мястото му. Знаеш, че е подменено, защото само плаче и недоволства и не иска да расте.

- Разбира се, че знам - рекох. - Но не може да вярваш на тези глупости.

Хвърли ми странен поглед, изпълнен с подозрение и предпазливост. После изражението й си върна познатия вид на полуразвеселен цинизъм.