Друговремец [bg]

Сред вълнението покрай пристигането му бях забравила за предложението на Гейли да ми помогне да разбера кой ни е сложил билките в леглото. А и след сценката при хълма не бях сигурна дали искам да опитвам това, което има да ми предложи.

Но любопитството надделя и когато Колъм поиска Джейми да отиде при семейство Дънкан и да ги покани на пира след два дни, отидох с него.

Затова в четвъртък се озовахме в приемната на Артър Дънкан, където той ни развличаше с нескопосана учтивост, докато съпругата му приключваше с тоалета си на горния етаж. Макар и възстановен от поредния си стомашен пристъп, Артър още не изглеждаше напълно здрав. Като мнозина пълни мъже, които рязко губят тегло, той се бе стопил в лицето, а не в корема, който още издуваше зелената му жилетка. Кожата на бузите и врата му пък беше провиснала.

- Може би бих могла да се кача за малко да помогна на Гейли с косата й - предложих. -Донесла съм й нова панделка.

Предвидливо си носех пакет, за да мога да си намеря причина да поговоря с Гейли. Вече бях на стълбите, преди Артър да успее да се възпротиви.

Тя ме чакаше.

- Хайде - каза тя, - ще се качим в личната ми стая. Но трябва да побързаме. Не се тревожи, няма да отнеме дълго.

Последвах Гейли по тясната усукана стълба. Стъпалата бяха различно високи - при някои трябваше да запрятам пола, за да не се спъна. Реших, че дърводелците от осемнайсети век или са били некадърни, или с интересно чувство за хумор.

Личните покои на Гейли се намираха най-горе, в отдалечено таванско помещение над стаите на прислугата. Вратата се отваряше с огромен ключ, който като че ли тежеше половин килограм, беше дълъг двайсетина сантиметра, а главата му бе украсена с мотив на лоза, увиващата се около цвете. Ако човек го хванеше за обратната страна, можеше да го използва за оръжие. И ключалката, и пантите бяха добре смазани и дебелата врата се отвори безшумно навътре.

Стаичката беше малка, а пространството беше допълнително ограничено от капандурите с фронтони, които минаваха по фасадата на къщата. Всяка стена бе скрита от рафтове, отрупани с буркани, бутилки, стъкленици и мензури. От гредите отгоре висяха всякакви билки, внимателно вързани с разноцветни конци. Главата ми току ги докосваше и от тях се посипваше уханен прахоляк.

По нищо не приличаше на чистата, спретната стая на долния етаж. Беше претъпкана и сумрачна, въпреки капандурите.

На един от рафтовете имаше книги, най-вече стари и парцаливи, а по гърбчетата им не пишеше нещо. Прокарах пръст по кожените подвързии. Повечето бяха от телешка кожа, но две-три бяха подвързани с нещо меко и неприятно мазно на пипане. А една изглеждаше подвързана с рибя кожа. Извадих томче напосоки и го отворих внимателно. Беше написано на ръка, на странна смесица от старофренски и още по-древна форма на латински, но поне заглавието се четеше: L’Grimoire d’le Comte St. Germain.