Вълчето братство

Четири от халите магесници в тила се обърнаха и се пръснаха като хлебарки надалече от замъка — куцукаха или влачеха счупените си крайници.

Роланд подсвирна, зяпнал мъртвото чудовище. Изпълни го възторг. „Надвихме ги — помисли си. — Разбихме атаката им.“ Мъжете наоколо пляскаха с ръце и викаха възбудено.

Долу из равнината няколко хиляди пешаци бяха останали отрязани. Тридесетина хали се разправяха с тях. Крачеха сред тях с грамадните пръти и ги поваляха — но неколкостотин души си пробиха път и се хвърлиха във водата.

Роланд огледа околностите. Мъглата продължаваше да се отдръпва; на една миля от замъка халите напредваха в стройни колони на север.

Трясъкът на корубите им по камъните се чуваше навсякъде, като бучене на кипнали морски вълни. Хиляди хали се бяха струпали по близките хълмове.

Роланд знаеше, че хората наричат „хали“ много видове същества, но че трудно ги различават. Когато ги изобразяваха на картини, показваха най-вече най-често срещаните от тях — ордите страховити оръженоски и още по-страховитите магесници, предвождащи тези орди.

Но имаше и други видове. Сега Роланд за пръв път видя някои от тях между оръженосците: многокраките червеи, които хората наричаха „лепкавите“, дълги по осемдесет стъпки, и по-дребните, с цвят на урина паякоподобни същества, наричани „виячите“ заради странния вой, който издаваха.

Въпреки че тези същества не приличаха на халите, те някак бяха свързани с тях. Но дали бяха разумни видове, покорени от халите, или бяха тъпи животни, опитомени да им служат, никой не знаеше.

И тогава от гъстата мъгла се появи водачката на халите.

Беше легендарно същество, хала властелин, каквато не беше се появявала на горния свят от хиляди години.

— Зла магесница! — закрещяха в смъртен ужас мъжете по бойниците, щом тя изникна от мъглата. Носеха я сто хали в огромен паланкин над главите си. Всяка хала беше по-едра и от най-големия слон, но пред тази всички дребнееха. Беше трийсет стъпки висока и два пъти по-дълга от нормална хала и цялото й тяло беше покрито с руни, които блестяха като дреха, изтъкана от светлина. Не се возеше сама на носилката, а седеше сред купчина кристали, които сияеха толкова ярко, че отначало Роланд ги взе за ложе от диаманти.

Но не, не бяха никакви диаманти. Бяха кости от хали, с изядена плът и облизани с огнени езици. Костите на избитите й противници.

В лапите си държеше грамаден прът, който светеше с болезненожълта светлина.

„Красива е“ — помисли Роланд.

Всяка хала го ужасяваше толкова, че дори не знаеше какво да мисли за тази. Огледа се да види реакцията на другите, защото подозираше, че те ще знаят достатъчно, за да преценят по-добре заплахата от него. Лицето на барон Пол, който беше пускал шеги при появата на по-дребните хали, се беше сковало и обезкръвило от ужас. Самият Радж Атън я зяпна с широко отворени очи.

Само преди миг Роланд беше вдишал дълбоко от облекчение. Сега усети как настръхва, по кожата му полазиха ледени тръпки.

Това си беше истински владетел на Долния свят.

Халите магесници, които бяха опитали пламъците на огнените чародеи на Карис, затичаха към паланкина.

— Ох-ох — избоботи барон Пол. — Ако има нещо, което никак не обичам, това е доносничеството.

„Може пък да не й пука — каза си отчаяно Роланд. — Може пък да си има по-спешна работа на север.“

Четирите магеснички стигнаха до паланкина и за негова изненада смъкнаха лопатестите си глави на земята в знак на покорство, почти като рицари, предлагащи службата си на своя владетел; предводителката им надигна опашка. Магесниците, носещи паланкина, спряха.

Злата магесница извърна рязко глава към Карис, след което направи нещо нечувано. Надигна се на задните си крака като лалугер, излязъл от дупката си, и предните и средните й крайници увиснаха.

Цялата блестеше. Пипалата по главата й щръкнаха и се разлюляха като пипала на морска анемона, опипващи за късчета храна.

— Не може да ни види оттам, нали? — попита плахо Роланд с надеждата, че от толкова далече няма да ги забележи.

— Не ни вижда, но ни надушва — каза барон Пол. — Надушва ни, всичките осемстотин хиляди тука.

Злата магесница хвана огромния си прът с две ръце и скочи от носилката, после затича с дълги скокове към Карис. Цялата й армия от хали се изля като тъмен прилив.

Над градските порти огнетъкачите тъкмо бяха сразили първите хали. Сега почнаха отчаяно да теглят светлина от небето и да поставят още огнени прегради пред Карис. Докато го правеха, въздухът ставаше все по-студен и огнетъкачите изгребваха топлина дори от стените, чак докато те не се покриха със скреж. Лапавицата обърна на сняг.

Огнетъкачите надраскаха светкавично още девет руни, но се изтощиха. Огънят, танцуващ по кожите им, замря и скоро и тримата останаха голи в студа. Космите по телата им отдавна бяха изгорели. Снегът съскаше и се превръщаше в пара, щом се опреше в кожата им. Роланд ясно видя, че чародеите не вярват, че преградите им ще затруднят злата магесница.

Халите напредваха. Много от тях се спираха и вдигаха със зъбите си нападалите по земята войници на Радж Атън. Понасяха ги предпазливо в челюстите си, сякаш се канеха да направят жертвоприношение при провлака, както котките понякога оставят убитата мишка на прага на стопанина си. Някои от мъжете в устата на халите бяха само ранени и викаха и се молеха за помощ.

Виковете им късаха сърцето на Роланд, но нищо не можеше да се направи.

Злата магесница спря на четиристотин крачки от стената. Стотина по-дребни магесници, пурпурни чародейки, се пръснаха на ветрило от двете й страни. Десетки хиляди хали вече се бяха струпали зад гърба й, мрачна орда, покрила полята; почти всяка държеше по един мъж в кристалните си зъби.

Халите все още бяха далече от огненозелените прегради на огнетъкачите.

Злата магесница вдигна жълтеникавия си прът и го развъртя към Карис, сякаш за да хвърли злокобно заклинание. Мъжете се разпищяха и залегнаха да се скрият.

„Сега ще ни покаже какво може!“ — помисли Роланд.