Далечно царство
- Автор: Кол Алън, Бънч Крис
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далечно царство». Краткое содержание книги:
Гледки като тази са за пътешественика като силно вино: зърне ли ги веднъж, той е готов да изтърпи всякакви мъки, но да ги види и отново да отпие от красотата им. Ние пихме, докато се опихме, после падна здрач и изпъшкахме от яд, защото тъмнината щеше да скрие всичко. Но Ираяс не изчезна в мрака. Отново ахнахме изненадани, защото градът внезапно се обля в светлина. Стъклените кули се превърнаха в светлинни фонтани; златните куполи изпускаха светлина отвътре. Каналите, които служеха като магистрали, бяха осветени от дълги вериги малки светещи глобуси. Градският шум не спря и разбрахме, че жреците на Ираяс са удължили деня много след падането на нощта.
Спахме на кораба. Впечатленията бяха толкова силни, че не очаквах да заспя, но изтощението рано събори всички ни. По едно време ме събуди силна музика и пиянски гласове. Не е ли чудно, помислих си, че там, където има бряг и пристанище, независимо колко величествен е градът, който обслужва то, винаги ще се намери място със силни напитки и груби гласове? После отново изпаднах в дълбок сън без съновидения.
На следващия ден Юториан ни поведе при царя. Дворецът се простираше над няколко от десетте острова, които образуваха центъра на Ираяс. Паркът беше истинско чудо: добре поддържани ливади, дървета и лехи с цветя, безчет екзотични растения. Имаше кротки животни и пойни птички, които радваха душата, прекрасни скулптури, които повишаваха духа. Многобройните куполи на сградата бяха от фино злато, колоните й арките от златна сплав, а външните стени от някакво стъкло, което можеше да потъмнява за уединяване или за сянка от слънчевия блясък.
Войници в бели туники и бричове охраняваха коридорите на огромния дворец, но Дженъс отбеляза, че копията им са неудобни, безвкусни и повече за украса, отколкото за работа. Влязохме в една зала толкова голяма, че можеше да бъда само царска. Нарочно беше направена така, че да изглежда още по-огромна: някои от сводестите стъклени стени бяха прозрачни и излъчваха светлина, други бяха огледални и отразяваха множеството, събрало се да търси царската помощ или внимание. Имаше три извити нива, с много стълби до всяко. Долното ниво, където влязохме ние, беше най-препълнено, а хората бяха с обикновени дрехи; на второто имаше по-малка група, облечена по-богато; последното беше почти празно, запазено за магьосници и хора с голяма власт. Те се разхождаха, заети с някакво важно обсъждане. Над блестящата им група се издигаше широка платформа с голям златен трон с висока облегалка, на която се виждаше огромен царски герб.
Цар Домас се беше отпуснал на трона, обзет от лека скука. Отдалеч се виждаше, че не е човек, който да остане незабелязан дори в тази огромна зала. Той разсеяно въртеше короната — тънка лента от чисто злато, както видях по-късно — на пръста си и слушаше някакви съветници; шумът на тълпата заглушаваше думите на съветниците, но гласът на царя се чуваше над всички. След това го изгубих от погледа си, тъй като Юториан бързо ни поведе през навалицата. Явно и капитанът беше важна личност тук, защото тълпата почтително се отдръпваше да му направи път. Умерено любопитни погледи ни проследиха, докато стигнахме до парапета на ръба на третото ниво. Юториан ни каза да почакаме и проточи врат насам-натам, сякаш търсеше някого. Притиснахме се до парапета и загледахме глупаво като селяци, попаднали от нивата направо в града. Но не гледахме царския трон, а нещо друго — една странна позлатена дупка в пода.
Всъщност не беше точно дупка, а полукръгла вдлъбнатина и заемаше по-голяма част от третото ниво; около нея имаше пътека за разхождане на високопоставени лица и втора пътека към дъното. Точно над центъра като огромно око се носеше омагьосано подобие на Далечното царство. Всеки детайл — от завитата като змия синя река до града, всяка селска къща и нива — всичко беше показано. Човек можеше да види лодки по реката и малки движещи се точки: хора и животни. Още по учудващо беше, че и самото небе беше живо — на него бяха изобразени птици, които влизаха и излизаха от облаците, носени от вятъра. Докато гледахме, по виещата се пътека надолу слизаха магьосници и официални лица, обсъждаха и наблюдаваха изображението. Няколко жреци насочиха вниманието си към един забулен от черни облаци бряг и там неочаквано блесна светкавица и заваля. Не се съмнявах, че в действителния район, някъде далече, се бе разразила показаната ни в миниатюр буря.