Дума Ки
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #52
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Дума Ки». Краткое содержание книги:
Промяната настъпва, след като Едгар наема къща на ДУМА КИ — красив и (странно защо?) почти необитаем остров в Мексиканския залив. Приказните залези и шепотът на раковините по брега го вдъхновяват и той се отдава на едновремешното си хоби — рисуването. Оказва се обаче, че талантът му е и чудо, и опасно оръжие. Защото много негови картини притежават сила, която не може да се контролира. Защото могат и да лекуват, и да убиват…
— Вероятно става въпрос за Елизабет — отвърнах аз. — Тя беше единствената останала сестра.
— Глупости — поклати глава Уайърман. — Ако Теси и Лора бяха останали в нашия свят, нямаше да имат никакви затруднения да открият Елизабет, понеже през последните петдесет и пет години тя живееше все тук, на Дума Ки, а отгоре на всичко това е единственото място, което близначките познават.
— Ами другите?
— Мария и хана са починали — обясни Уайърман. — Хана — през седемдесетте в щата Ню Йорк (май беше в Осининг), а Мария — в началото на осемдесетте, някъде на запад. И двете са били омъжени, Мария даже два пъти. Знам го от Крис Шанингтън, не от госпожица Истлейк. Понякога тя говореше за баща си, но не и за сестрите си. Прекъснала е всички връзки с тях, откакто двамата с Джон са се върнали тук през хиляда деветстотин петдесет и първа.
„къде е сестра ни?“
— А Адриана? Какво знаеш за нея?
Уайърман вдигна рамене.
— Quien sabe? Историята я е скрила в дълбините си. Шанингтън смята, че след неуспешното издирване на близначките двамата с мъжа й са се върнали в Атланта, понеже не са присъствали на мемориалната служба.
— Вероятно е обвинила баща си за случилото се — подхвърли Джак.
Уайърман кимна.
— Или просто не е искала да остане тук.
Спомних си нацупеното личице („искам да съм някъде другаде“) на Адриана от семейната фотография и си казах, че в думите на Уайърман има нещо вярно.
— При всички положения — продължи той — и тя е мъртва. Ако е жива, трябва да се готви за стогодишния си юбилей, а честно казано, това ми се струва малко вероятно.
„къде е сестра ни?“
Уайърман ме хвана за ръката и ме обърна към себе си. Лицето му изглеждаше изпито и състарено.
— Muchacho, ако нещо свръхестествено би могло да убие госпожица Истлейк, за да й затвори устата, може би трябва да разберем намека и да се махнем възможно най-бързо от Дума Ки.
— Мисля, че вече е късно.
— Защо?
— Защото тя отново се е пробудила. Така каза Елизабет, преди да издъхне.
— Кой се е пробудил?
— Персе — отвърнах аз.
— Какво е това?
— Не знам — поклатих глава. — Но мисля, че трябва да я удавим, за да може отново да заспи.
IX
Когато е била нова, кошницата за пикник е била червена и с годините бе избледняла съвсем слабо — навярно защото през повечето време бе стояла на тавана. Хванах я за едната дръжка и я вдигнах. Наистина се оказа доста тежка — май беше поне десет килограма. Ракитовото й дъно, макар и майсторски оплетено, бе доста провиснало. Оставих я на килима и вдигнах капака. Пантичките едва чуто изскърцаха.
Най-отгоре имаше цветни моливи — повечето бяха толкова използвани, че се бяха смалили до къси парченца. Под тях лежаха рисунките, направени от дете-чудо преди повее от осемдесет години. От малкото момиченце, което паднало от теглената си от пони количка, ударило главата си и се събудило с припадъци и магическа художническа дарба. Знаех го, въпреки че рисунката на най-горния лист не беше рисунка, а ето това:
Взех листа. Под назъбената линия видях друга драсканица:
По-нататък рисунките наистина ставаха рисунки, еволюирайки като сложност и майсторство с невероятна бързина. Ако някой изобщо можеше да повярва, че подобно нещо е възможно, то това бе Едгар Фриймантъл, който рисуваше само заврънкулки до момента, в който злополука на строителната площадка го лиши от ръка, премаза черепа му и едва не го изпрати на оня свят.
Тя бе рисувала поля. Палми. Бряг. Огромно черно лице, кръгло като баскетболна топка, с усмихваща се червена уста — навярно леля Мелда, макар че тази Мелда приличаше на хлапе-акселератче, снимано в абсурдно близък план. После дойде ред на животните — еноти, костенурка, елен, рис — с нормални пропорции, но вървящи по повърхността на океана или летящи във въздуха. Забелязах чапла, нарисувана до най-малките подробности, застанала на парапета на балкона на къщата, в която бе израснало момичето. Под тази рисунка имаше акварел със същата птица, само че рееща се над басейна с краката нагоре. Пронизващите й очи бяха с цвета на басейна. „Правела е същото като мен — помислих си. — Опитвала се е да преоткрие обикновеното и да го направи ново, превръщайки го в сън.“
Дали на Дарио, Джими и Алис щяха да им потекат лигите, ако видеха тези картини? Определено.
Беше нарисувала две момиченца (по всяка вероятност Теси и Лора) с широки усмивки, старателно разтеглени по целите им лица.
Беше нарисувала баща си — по-висок от къщата, пред която стоеше (навярно първото „Гнездо на чаплата“), с цигара с размерите на ракета. Димът се виеше около луната над него.