Дума Ки
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #52
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Дума Ки». Краткое содержание книги:
Промяната настъпва, след като Едгар наема къща на ДУМА КИ — красив и (странно защо?) почти необитаем остров в Мексиканския залив. Приказните залези и шепотът на раковините по брега го вдъхновяват и той се отдава на едновремешното си хоби — рисуването. Оказва се обаче, че талантът му е и чудо, и опасно оръжие. Защото много негови картини притежават сила, която не може да се контролира. Защото могат и да лекуват, и да убиват…
— Да — подкрепи го Бози. — Ти също скърбиш, Едгар. Не е нужно да продължаваш да играеш ролята на домакин, грижещ се за гостите си.
— Обадих се на летището. — Пам говореше така, сякаш бях възразил срещу предложението й, макар че не бях направил нищо подобно. — Гълфстриймът е готов за полет. Портиерът уреди транспорта ни, така че цялата сутрин е на наше разположение. Въпросът е с какво да я запълним?
В крайна сметка прекарахме утрото в пълно съответствие с моите планове — посетихме Художествения музей на Джон и Мейбъл Ринглинг140.
V
В ранния следобед вече бях в залата за заминаващи пътници на „Долфин Авиейшън“ и се сбогувах с приятелите и близките си. Едни целувах, други прегръщах, а с трети се ръкувах. Мелинда, Рик и семейство Джеймисън бяха заминали.
Кати Грийн, кралицата на лечебната физкултура, ме целуна с присъщата си енергичност.
— Пази се, Едгар. Обичам картините ти, но повече се гордея с това, че ходиш. Прогресът ти е изумителен. Бих искала да те покажа на последната си група лигльовци.
— Много си строга, Кати.
— Изобщо не съм. — Тя си избърса очите. — Добричка съм като фея от приказките.
После над нас надвисна Кеймън.
— Ако ти потрябва помощ, незабавно ми се обади.
— Дадено. Веднага ще ви информирам… по електронната поща.
Кеймън се усмихна. Приятно е да видиш как един древен бог ти се усмихва.
— Не смятам, че всичко по отношение на здравето ти е наред, Едгар. Просто се надявам, че скоро ще бъде наред. Никой не го заслужава повече от теб.
Прегърнах го. Е една ръка. Той мен — с две.
Вървях до самолета редом с Пам. Останахме в подножието на стълбичката, докато другите се качваха. Тя ме хвана за ръката и погледите ни се срещнаха.
— Смятам да те целуна по бузата, Едгар. Или ни гледа, а не искам да си извади погрешно заключение. — Целуна ме и добави: — Тревожа се за теб. Не ми харесват тези бели кръгове около очите ти.
— Елизабет…
Тя поклати глава.
— Видях ги още вчера вечерта, преди тя да дойде в галерията. Когато беше на върха на щастието. Тези бели кръгове. Не знам как другояче да ги опиша. Виждала съм ги само веднъж преди — през хиляда деветстотин деветдесет и втора, когато се боеше, че няма да успееш да погасиш кредита и ще изгубиш компанията си.
Двигателите надаваха вой, а горещият вятър развяваше косата й, превръщайки грижлива подредената й прическа в младежки къдрици.
— Мога ли да те попитам нещо, Еди?
— Естествено.
— Как мислиш, дали можеш да рисуваш и другаде… или само тук?
— Предполагам, че мога да рисувам, където си поискам. Но на другите места картините ще бъдат други.
Тя ме изгледа съсредоточено. В очите й бе стаена безмълвна молба.
— Тогава една промяна ще ти бъде само от полза. Трябва да се избавиш от тези бели кръгове. Нямам предвид връщане в Минесота, а просто… да смениш малко обстановката. Ще помислиш ли над това?
— Да. — „Но след като видя какво има в червената кошница за пикник — добавих наум. — И след като разбера какво има на южния бряг на Дума.“ Казах си, че ще успея да се справя. Защото на Илзе й беше прилошало, а не на мен. Аз се бях разминал с обагрени в червено спомени за инцидента. И с фантомния сърбеж.
— Пази се, Едгар. Не знам точно какъв си сега, но от предишния Едгар е останало предостатъчно, за да те обичам. — Тя се повдигна на пръсти (беше обута с бели сандали, несъмнено купени специално за случая) и отново ме целуна по наболата страна.
— Благодаря ти — отвърнах аз. — Благодаря ти за снощи.
— Няма защо да ми благодариш. Беше прекрасно.
Тя стисна ръката ми. После се качи по стълбичката и се скри в самолета.
VI
Отново се озовах в залата за заминаващи полети на „Делта“. Този път без Джак.
— Само ти и аз, бисквитке. Имам усещането, че двамата сме затворили заведението.
Изведнъж видях, че плаче, и я прегърнах.
— Тате, така ми се иска да остана с теб!
— Връщай се в колежа, скъпа. Подготви се за онзи изпит и го вземи с отличен. Скоро ще се видим.
Тя направи крачка назад и ме изгледа загрижено.
— Те ще бъдеш ли добре?
— Да. Ще видиш, че и при теб всичко ще е наред.
— Ще се постарая. Обещавам.
Отново я прегърнах.
— Тръгвай. Купи си списания. Погледай Си Ен Ен. Желая ти приятно пътуване.
— Добре, татко. Всичко беше невероятно.
— Ти си невероятна.
Тя ме целуна сърдечно по устните (вероятно компенсираше студената целувка на майка й) и мина през плъзгащите се врати. Обърна се, за да ми помаха, но видях само момичешки силует зад поляризираното стъкло. Сега съжалявам, че не я разгледах по-добре, защото тогава я видях за последен път.
140
Официалният художествен музей на Флорида, открит през 1931 година. — Б.пр.