Дума Ки

— Сега тук става нещо.

— Si, señor. И е доста странно.

— Какво си казал на Джак?

Уайърман се смути.

— Всичко, което ще кажа и на теб, amigo. Започнеш ли веднъж, е дяволски трудно да спреш.

— Той ми разказа всичко — намеси се младежът. — Или поне така твърди. И за това, което сте направили със зрението му, и за Кенди Браун… — Той замълча. — И за двете момиченца, които сте видели.

— И какво мислиш за случилото се с Кенди Браун? — попитах.

— Ако зависеше от мен, щях да ви наградя с медал. А жителите на Сарасота вероятно биха ви дали отделна платформа по време на парада в Деня на загиналите във войните. — Джак пъхна ръце в джобовете си. — Но ако миналата есен някой ми беше казал, че нещо подобно може да се случи извън филмите на М. Найт Шаямалан141, щях да му се изсмея в лицето.

— А миналата седмица?

Джак се замисли. От другата страна на „Розовата грамада“ прибоят методично щурмуваше брега. Под дневната и спалнята раковините навярно си шушукаха.

— Не — най-накрая отвърна младежът. — Вероятно нямаше да се изсмея. От самото начало видях, че вие сте малко особен, Едгар. Дойдохте тук и… — Той допря длани една до друга и преплете пръсти. Казах си, че е съвсем прав. Точно така си беше. Като преплетените пръсти на двете ръце. И обстоятелството, че имах само една ръка, нямаше никакво значение.

Поне в този конкретен случай.

— Какво ще кажеш, hermano142?

Джак вдигна рамене.

— Едгар и Дума. Дума и Едгар. Сякаш се бяха чакали един друг. — На лицето му се четеше смущение, но си личеше, че е абсолютно сигурен в думите си.

Махнах с ръка към вратата.

— Тогава да тръгваме.

— Първо му разкажи как намери кошницата — намеси се Уайърман.

Младежът разпери ръце.

— Не беше трудно — отне ми не повече от двайсет минути. Стоеше върху някакъв стар скрин в дъното на тавана. Върху нея падаше светлината от близкия вентилационен отвор. Сякаш искаше да бъде намерена. — Джак погледна към Уайърман, който кимна. — После я занесохме долу и надзърнахме вътре. Беше дяволски тежка.

Думите на Джак за тежестта на кошницата ме накараха да се замисля за леля Мелда и по-точно за начина, по който я държеше на семейната снимка — мускулите на ръцете й бяха доста напрегнати. Вероятно и тогава не е била лека за носене.

— Уайърман ме помоли да донеса кошницата тук и да я оставя, понеже имах ключ… само че ключът изобщо не ми потрябва. Вратата не беше заключена.

— Отворена ли беше?

— Не. Пъхнах ключа и щом го завъртях, я заключих. Което доста ме изненада.

— Да тръгваме. — Уайърман закрачи към вратата. — Край на приказките, да оставим случилото се да говори само за себе си.

На дървения под на антрето видях доста неща, които обикновено се срещаха на брега — пясък, дребни раковини, няколко стръка софора и изсъхнала трева. Имаше и следи. Отпечатъци от маратонките на Джак. И други, от които ме побиха тръпки. Откроих три различни дири — една от големи и две от малки отпечатъци. Малките определено бяха оставени от деца. И трите бяха от боси ходила.