Дума Ки

XI

— Едгар, сигурен ли си, че искаш да прекараш нощта в къщата? — попита Уайърман. — Защото според мен идеята не е никак добра. Особено ако компания ти правят всички тези рисунки. — Той въздъхна. — Успя да сервираш на Уайърман голяма порция страх.

Седяхме във „флоридската стая“ и гледахме как слънцето започва дългото си спускане към хоризонта. Бях предложил на гостите си сирене и кракери.

— Не съм сигурен, че иначе ще излезе нещо. Мисли за мен като за Стрелец от света на изкуството. Рисувам сам, друже.

Джак ме изгледа над чашата си със студен чай.

— Смятате да рисувате?

— Ами… по-скоро да скицирам. Имам нещичко наум. — В съзнанието ми изплуваха градинските ръкавици (с надписа „ДОЛУ“ на едната и „РЪЦЕТЕ“ на другата) и си казах, че скицирането ще е напълно достатъчно, особено ако използвам цветните моливи на Елизабет Истлейк.

Обърнах се към Уайърман.

— Предполагам, че си ангажирал залата в погребалното бюро за довечера?

Той погледна часовника си и въздъхна дълбоко.

— Да. От шест до осем. И утре — от дванайсет до два следобед. Ще пристигнат роднини от цяла Америка, за да точат зъби на наглия узурпатор. Тоест мен. Последният акорд ще бъде вдругиден. Погребална служба в Унитарианската вселенска църква в Оспри. Започва в десет сутринта. Следва кремация в „Абът Уекслър“. Гори, гори, пламъче, да не остане и камъче.

Джак се намръщи.

— Без мен.

Уайърман кимна.

— Смъртта е ужасна, синко. Помниш ли как пеехме като деца? „Червеи в мъртвеца влизат, тлъста гной от там излиза.“

— Гадост — отбелязах.

— Да — съгласи се Уайърман. Взе си един кракер, разгледа го внимателно и го хвърли с такава сила върху подноса, че бисквитката отскочи и падна на пода. — Лудост. Цялата тази история е пълна лудост.

Джак вдигна кракера и се замисли дали да го сложи в устата си, но крайна сметка се отказа. Може би реши, че да яде кракери, взети от пода на „Флоридската стая“, е нарушаване на друг „мъжки закон“.

— Когато се върнеш от погребалното бюро довечера, отбий се тук и виж как съм, става ли? — обърнах се към Уайърман.

— Добре.

— Ако ти кажа, че всичко е наред, просто ще се прибереш вкъщи.

— За да не ти преча, докато общуваш с музата си. Или духовете.

Кимнах, понеже Уайърман не беше далеч от истината. После се обърнах към Джак:

— Става ли да останеш в „Двореца“, докато Уайърман е в погребалното бюро?

— Щом настоявате. — Предложението не му харесваше особено, обаче го разбирах. Къщата беше голяма, Елизабет бе живяла дълго там и всяко нещо напомняше за нея. И аз бих нервничил, ако не знаех, че призраците на Дума Ки обитават съвсем различно място.

— Ако ти позвъня, ела веднага.

— Непременно. Може да се обадите на телефона в къщата или на мобилния ми.

— Сигурен ли си, че работи?

Той се смути.

— Батерията беше паднала, това е всичко. Заредих го в колата.

— Бих искал да разбера защо изобщо се забъркваш в тази история, Едгар — изтъкна Уайърман.

— Защото не е свършила, макар че в продължение на много години нещата са били уталожени. В продължение на много години Елизабет е живяла тук съвсем спокойно — първо с баща си, а после сама. Занимавала се е с благотворителност, общувала е с приятелите си, играла е тенис и бридж — Мери Айър ми разказа, — но преди всичко е взимала активно участие в творческия живот на Слънчевия бряг. Бил е спокоен, достоен живот за възрастна жена, разполагаща с много пари и лишена от лоши навици, с изключение на пушенето. После обаче положението се е променило. La loteria. Ти сам го каза, Уайърман.