Дума Ки
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #52
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Дума Ки». Краткое содержание книги:
Промяната настъпва, след като Едгар наема къща на ДУМА КИ — красив и (странно защо?) почти необитаем остров в Мексиканския залив. Приказните залези и шепотът на раковините по брега го вдъхновяват и той се отдава на едновремешното си хоби — рисуването. Оказва се обаче, че талантът му е и чудо, и опасно оръжие. Защото много негови картини притежават сила, която не може да се контролира. Защото могат и да лекуват, и да убиват…
— Забелязвате ли, че колкото по-нагоре отиват, толкова повече избледняват? — попита Джак.
— Да. — Стори ми се, че гласът ми идва от някъде отдалеч.
— Вървях покрай тях, понеже не исках да ги залича — продължи младежът. — Ако знаех онова, което Уайърман ми каза, докато ви чакахме, едва ли щях да посмея да се кача.
— Нямаше да те обвиня.
— Обаче там нямаше никого. Само… ще го видите със собствените ти очи. Елате насам. — Той ме поведе към стълбището. Деветото стъпало беше на нивото на очите ми и светлината падаше отстрани. Видях едва забележими детски следи, водещи в противоположната посока. — дотук всичко ми е ясно. Децата са се качили в ателието ви, а после са слезли на долния етаж. Възрастният е останал до вратата… макар че ако е било посред нощ, едва ли е имало от кого да се притесняват. Бяхте ли включили алармата?
— Не. — Не смеех да срещна погледа му. — Не мога да запомня кода. Пазя си го на листче в портфейла, но всеки път, когато влизах, започваше ужасно изнервяща надпревара — трябваше да набера кода, преди да се включи проклетия сигнал…
— Всичко е наред — Уайърман сложи длан на рамото ми. — Тези крадци нищо не са взели; тъкмо обратното — оставили са.
— Нали не вярвате, че мъртвите сестри на госпожица Истлейк отново са ви навестили? — попита Джак.
— Всъщност — покашлях се — мисля, че тъкмо това се е случило. — Опасявах се, че отговорът ми ще прозвучи глупаво под ярката светлина на този топъл априлски следобед, когато безброй слънчеви лъчи се отразяваха в огледалната повърхност на океана, но се оказа, че греша.
— Ако това беше филмчето „Скуби Ду“, щеше да се окаже, че е замесен лудият библиотекар — отбеляза младежът. — Нали разбирате, за да се изплашите и да напуснете острова, а той да запази съкровищата за себе си.
— Но за съжаление животът не е анимационен филм — въздъхнах.
— Да допуснем, че малките следи са оставени от Теси и Лора Истлейк — замисли се Уайърман. — Кой тогава е оставил големите?
Мълчахме.
— Да се качим — предложих. — Искам да видя какво има в кошницата.
Качихме се по стълбите, като избягвахме следите, но не за да ги съхраним, а просто защото не искахме да стъпваме отгоре им. Кошницата за пикник изглеждаше като онази, която бях нарисувал с химикалката, открадната от кабинета на доктор Хедлок. Беше оставена на килима, но погледът ми бе прикован не от нея, а от статива.
— Не знам дали ми вярвате, но щом го зърнах, изхвърчах оттук като стрела — призна Джак.
Вярвах му, ала не почувствах никакво желание да се втурна надолу по стълбите. Напротив — чувствах се привлечен към статива като към магнит. Там бе опънато чисто платно и под покрова на тъмнината — може би докато Елизабет издъхваше, може би докато правех за последен път секс с жена си или може би докато спях до нея след секса, — някой бе пъхнал пръст в боите ми. Кой точно? Не зная. В кой цвят? Това бе очевидно — в червения. Разкривените букви, които криволичеха нагоре-надолу по бялото платно, бяха червени. Обвиняващи. Те буквално крещяха.
VIII
— Произведение на изкуството. — Едва разпознавах собствения си глас — беше толкова дрезгав.
— Така ли мислиш? — попита Уайърман.
— Естествено. — Буквите започваха да се размиват и аз избърсах очите си. — Графити. В „Ското“ биха изпаднали във възторг.
— Може, но мен ме плашат — сподели Джак. — Мразя това платно.
Аз също го мразех. Това беше моето ателие, дявол да го вземе, моето! Плащах наем за него. Откъснах платното от статива и в същия миг се изплаших, че ще избухне в ръката ми. Не избухна. И откъде на къде — беше си най-обикновено платно. Притиснах го до стената с надписа към нея.
— Така добре ли е?
— Да — отвърна Джак и Уайърман кимна. — Едгар… ако тези момиченца са били тук… могат ли призраците да пишат върху платно?
— Ако са в състояние да показват цифри и букви върху спиритична дъска, предполагам, че могат и да рисуват върху платно — измърморих, след което добавих с известна неохота: — Но не мога да си представя призрак, който да отключи входната ми врата. Или да постави платно върху статива.
— Сигурен ли си, че там не е имало платно? — попита ме Уайърман.
— Сигурен съм.
— Коя е сестрата? — поиска да узнае Джак. — Коя е сестрата, за която питат?